Крачех покрай олтарите, като се стараех да изглеждам почтителен, и се опитвах да проумея що за големи финансови операции може да има тук за джерег. Изведнъж долових някакво движение зад мен и отляво и ръката ми се пъхна под палтото да докосне дръжката на Лейди Тилдра, но още докато ме пронизваше онази приятна, успокоителна топлина, видях, че е само литнала птица, и се отпуснах. Задържах дясната си ръка на дръжката на Лейди Тилдра под палтото, само заради хубавото усещане от допира до нея. Виждал бях Мороулан и Алийра да галят дръжките на Великите си оръжия доста често, но сега разбирах защо.
До мен имаше малка статуя, висока около четири стъпки, във формата на кръгла кула от черен мрамор. Отпуснах лявата си длан на нея, докато обмисля нещата.
„Това не е важно, Талтош Владимир, позволи й да докосне мислите ти, както желае. Както и да изглежда, не е важно; остави го да се зарее в сенките, където собствените ти демони танцуват сред петна от светлина като смеха на невинността. Няма значение, защото не е реално…“
Не е реално? Какво имаше предвид, когато каза, че не е реално, богиньо? Сега си спомням. Спомням си как гласът ти мина покрай ушите ми и нахлу в главата ми, за да заехти там, и не мисля, че изобщо си очаквала да го запомня. Но помня звуците, които прииждаха като вода, за да ме удавят, и собствените си непокорни крясъци в главата ми, а ти просто продължаваше монотонния шепот.
Кучка.
Странно бе, че виждах Мороулан на колене. Още по-странно бе, че се появи онова блещукане, твърде ясно, за да е от въображението ми, пробяга по дължината на меча, в който се взираше той; меч, направен от мрамор и държан от мраморна ръка…
Да. Точно така. Статуята, която имаше някакъв собствен живот, а аз се канех да попитам Мороулан дали духът на Кийрон живее в мрамора, или е някакъв друг вид живот. Но така и не го попитах. Заради онзи глас ли? Да, заради онзи глас. А имаше и още един глас, само за миг.
„Съжалявам, вуйчо Влад. Трябваше да го направя. Но не е изгубено и един ден ще си го върнеш…“
Да. Това беше. И на кого да вярвам сега? Звучеше тъй безобидно; самото въплъщение на всичко, на което можеш да се довериш: мило и невинно. Но беше по-стара от мен и беше внучка на Вийра. Имах и други спомени за нея, и много от тях се върнаха на порой, умоляваха да бъдат преосмислени с целия ми цинизъм, развихрен над тях. И можех да усетя онази неосакатена част от себе си, която се бореше с него, искаше да повярва, да надвие онези образи, както плувец надвива силно течение…
Има езеро с бистра вода в Пътеките на мъртвите, преди високата арка, отвеждаща към Залите на Съда, и трябва да се потопиш в него, преди да преминеш, уж за да се пречистиш. Но това не те пречиства. Само премахва от теб онова, което може да попречи да приемеш току-що видяното като реално. Побрало е тайните на Пътеките, поради което си предупреден да не гълташ от водата. Докато изсъхнеш, си забравил защо си се намокрил…
Да, точно така започна. Там, в онова езеро. Може би беше естествена част от пейзажа, но сега вече знаех, че не действаше само. Богинята бе топнала ръката си в него и беше бръкнала в главата ми, за да направи каквото бе решила да направи по свои си причини. Може би не трябваше да помня и онова езеро. Може би го помнех само защото се бе опитала да ме накара да забравя толкова много други неща. Може би я бе изиграло собственото й лукавство.
Около мен има стени от бяло, бяло, бяло. Чудя се защо са бели и изведнъж осъзнавам, че въпросът би трябвало да е: Защо ги възприемам като бели? А да го задам по този начин означава да му отговоря и тогава отново идва докосването…
Точно така! Върнал се бях в залите й. Чувах се как й задавам въпроси, настоявам за отговори, а тя само поклати глава и започна да говори. Виждах я изкривено като през развълнувана вода и когато заговори, осъзнах, че начинът, по който я чувам, няма нищо общо с ушите ми. Усетих, че отново целият съм се разтреперил. Да, връщаше се. Стиснах силно очи и отново ги отворих, мъчейки се да си спомня.