Няколко души се бяха вторачили в мен. Някои питаха дали съм добре.
„Шефе? Кажи нещо, по дяволите!“
„Ъъ…“
„Е, и това е добре за начало“.
Лежах по гръб, а хората стояха около мен и ме гледаха.
„Какво се случи, Лойош?“
„Представа нямам“.
Още някой попита дали съм добре. Кимнах, защото не бях сигурен дали мога да отговоря.
— Какво стана? — попита друг.
Затворих очи.
— Беше докоснат от богинята демон — каза друг, с благоговение в гласа.
— Пиян е.
— Пиян ли си?
— Не изглежда пиян.
— Кой е той?
— Кой си?
Отново отворих очи и погледнах кръга от шест лица, вторачени отгоре в мен с изражения, вариращи между тревога и подозрителност.
Кой бях? Добре, това ставаше за начало. Бях Влад, само че се наричах Сандор точно в момента, докато се бях забъркал в рискован бизнес с измъкването на Коути от беда. Лявата ръка на Джерег. Лейди Тилдра. Вчера се бях хранил при „Валабар“. Добре, паметта ми все още работеше.
— Сандор — казах. — Казвам се Сандор.
Гласът ми също все още работеше.
— И не съм пиян — добавих.
— Какво стана? — попита едно от лицата.
— Не знам.
Вдигнах се с усилие на крака, получавайки любезна помощ, която не исках, но поне разбрах, че и краката ми работят. Усмихнах се колкото се може по-любезно, измъкнах се и се запътих обратно към Шестте кьошета.
Някой ревна след мен да съм почакал малко. Предпочетох да не го правя.
„Тръгна ли някой след мен?“
„Не, просто са зяпнали“.
„Добре, да си зяпат“.
Върнах се в стаята си без произшествия, въпреки че ми се виеше свят дотолкова, че ми беше малко трудно да задържа очите си фокусирани и да си спомня накъде да вървя. Когато най-сетне се справих, смъкнах палтото и се пльоснах на леглото, докато Лойош и Роуца влизаха през прозореца.
„Добре ли си, шефе?“
„Не съм сигурен“.
„Какво има? Какво стана?“
„Не съм сигурен. Нещо. Главата ми. В главата ми“.
„Знам — каза Лойош. — И на мен“.
В гласа му имаше нотка на паника. Опитах се да кажа нещо утешително, но ми беше трудно да се съсредоточа. Лойош кацна на стола и или имаше нещо в държането му, което го караше да изглежда умислен, или просто го долавях от него. Роуца кацна до него и отърка врата си в неговия.
„Какво стана, шефе?“
„Не знам. Опитвам се да го осмисля“.
Веднъж Сетра ми каза, че когато си затруднен от мистичното, започваш с физическото и баналното и действаш едновременно навътре и навън от там. Така и не разбрах частта с „навътре и навън“, но съветът звучеше смислено.
„Добре, последното, което направих, бе, че докоснах олтара на богинята демон“.
„Правил си го преди, шефе“.
„Да“.
„Но това не се е случвало преди“.
„Да“.
„Какво беше различното?“
„Тогава нямах Лейди Тилдра“.
„Да, но докосваше ли я, когато пипна олтара?“
„Не, но… чакай. Да, докосвах я“.
„Наистина ли?“
„Да. Сигурен съм“.
„О. Добре. Не е ли хубаво, когато можем да решаваме загадки толкова лесно, шефе?“
„Да. Страхотно е“.
Отпуснах се на леглото и затворих очи. Дюшекът беше едновременно на буци и прекалено мек.
„Добре. Знам отчасти какво стана преди малко: просто някои спомени ми се върнаха“.
„Шефе, това е… не знам какво е това“.
„И аз“.
Опитах се да се съсредоточа. Да го проумея.
Вийра, богинята демон, покровителка на предците ми, се бе погрижила възприятията ми да се променят и някои от спомените ми да се потиснат. Най-добрият начин да контролираш нечии действия е да контролираш информацията, въз основа на която той взима решенията си. Някои методи за контрол над нечия информация са по-гадни от други.
Нищо от това не отговаряше на въпросите какво искаше тя да правя или да не правя, а исках да разбера, за да мога да й се противопоставя, просто напук.
Осъзнах, че отбягвам да мисля кои точно спомени са ми били отнети и са възстановени сега, предполагам по същата причина, поради която, при един отдавнашен повод, когато ме бяха промушили, се стараех да не си представям парчето стомана в мен. Цялата идея беше…