— Това ли ще е всичко, милорд?
— Не съвсем — отвърнах.
Той се напрегна съвсем леко и зачака.
— В кой ден правиш доставките си в онази къща на Улицата на чужденците?
В домоднев, милорд.
— Натъквал ли си се на някой, който прави доставки същия ден?
— Понякога, милорд.
— Значи мога да приема, че по няколко души ходят там с пари всеки ден? В смисъл, не знаеш нищо, което да противоречи на това?
— Не, милорд.
Изгледах го да разбера дали таи нещо. Никога не мога да съм сигурен, но го правя все пак. Кимнах и му хвърлих още няколко монети отгоре, след което напуснах дюкяна.
Бързата разходка обратно до стаята ми, за да оставя канията, се оказа достатъчна, за да ме убеди, че ботушите ще ми харесат. Якуб бе свършил добра работа. Надявах се, че няма да се наложи да го убия. Излязох навън с намерението да се върна на Улицата на чужденците и да видя кой още ще се появи там. Стигнал бях някъде до средата, когато…
„Шефе…“
„Мм?“
„Някой…“
„Лойош?“
„Аз…“
Стомахът ми подскочи, а мозъкът ми изключи, но краката ме поведоха сами в първата малка странична уличка, до която стигнах, а след това през някакъв вход, тъй че до голяма степен се бях прикрил.
„Можете ли да дойдете при мен?“
Не отвърна нищо, но се чу плясък на криле и Роуца кацна на лявото ми рамо, а Лойош на дясното. За миг се почувствах малко по-добре, докато не осъзнах, че долавям чувство на паника от Роуца. Щом Роуца беше уплашена, и аз бях уплашен.
„Лойош, какво има?“
„Боря се…“
Помръдна на рамото ми и се вкопчи още по-здраво. Опитах се да отпратя мисъл към Роуца, да я попитам какво става, но не усетих да ме разбира. Усетих страха и объркването й, ехо на моите. Пипнах дръжката на Лейди Тилдра. После трябва да съм я извадил, защото беше в ръката ми и оглеждах празната улица. Леко изтръпване — почти като онова, което изпитвах от Маготрепача — пробяга нагоре по китката ми, до рамото, до…
„Благодаря, шефе. Това помогна. Вече съм добре“.
„Какво помогна? Кое какво направи? Какво стана?“
„Някой се опита да ме намери“.
„И ти го спря. Как?“
„Не знам“.
„Не знаех, че можеш да го правиш“.
„И аз. И за малко нямаше да мога“.
„Можеш ли да ми кажеш що за заклинание беше?“
„Искаш да кажеш, въз основа на огромните ми познания в магията?“
„Лойош, знаеш какво е усещането при вещерство“.
„Е, не беше това“.
„Добре“.
„Поне не точно“.
Въздъхнах.
„Трудно е да се опише, шефе. Усещането беше малко като онова, но…“
„Хубаво. Връщаме се в стаята“.
Прибрах Лейди Тилдра в канията, а Лойош и Роуца отново хвръкнаха във въздуха. Направих две стъпки и спрях. Знаех какво искам да направя. Изрових от джоба си молив и листче и надрасках бележка.
„Лойош“.
Той кацна на рамото ми и взе хартийката.
„Занеси това, където трябва“.
„После какво?“
„После действаш като водач“.
Долових няколко възражения, оформящи се в главата на познайника ми, но той ги остави неизказани и се понесе във въздуха. Роуца остана в района, за да наблюдава отгоре. Пообикалях малко, след като пресметнах, че на Лойош ще му трябват два часа.
Върнах се в стаята без произшествия. Докато стигна, Лойош бе изпълнил мисията си. Доказателство, за което бе индивидът, реещ се кръстосал крака на двайсетина сантима над пода. Само за секунда затворих очи. Предястията бяха приключили; предстоеше основното ястие.
— Здрасти, Деймар — казах. — Надявам се, че не те накарах да чакаш много.
7.
Риба
Има един бог наречен Пъстърва, който пребивава в Залите на Съда. Знам, че го има, защото съм го виждал, но това е друга история. Всъщност много малко знам за него, освен че начинът, по който се произнася името му, и символите, с които се представят тези звуци, са идентични на рибата.
Никакви богове не поднесоха на масата; просто риба. Но пък според някои вкусването на риба е съпоставимо с общуване с боговете. Като си помисля, това не би могло да е вярно. Общувал съм с боговете и яденето на пъстърва в „При Валабар“ е много по-богато, по-удовлетворително и носещо по-дълбоко просветление изживяване.