И определено е по-приятно.
Изобщо не познавам ритуалите, свързани с култа към бога Пъстърва, но ритуалът за рибата в „При Валабар“ започва с един младеж, който ненатрапчиво ти прибира паницата за супа, миг след това се връща и поставя бяла чиния с малко синьо цветче, изрисувано на ръба, което наглася настрана от теб. Когато видиш тази чиния, изведнъж пулсът ти леко се ускорява. Не знаеш що за риба ще се появи, но чинията ти казва: „Това е сериозно, време е да се залавяш за работа“.
После, след едно безкрайно дълго очакване от може би половин минута, Михи се появява със сребърен поднос в лявата ръка и две лъжици за сервиране в дясната. На подноса има две големи риби и няколко стръка гъши корен.
Телнан изглеждаше обзет от любопитство. Аз се отпуснах назад и се усмихнах. Михи ми смигна, което не беше част от ритуала, но няма лошо.
— Пресноводна пъстърва — обяви Михи — от река Адриланка, пълнена с резенчета морков, пресен розмарин, сол, смлян черен пипер, щипки източняшки червен пипер, скълцан чесън и лимонови резенчета. Придружена от пресен гъши корен, бързо запорен в лимоново масло.
След това, боравейки с лъжиците за сервиране като с маши, благоговейно ни сервира.
Аз благоговейно започнах да ям.
Не мога да ви кажа много за пъстървата извън вече казаното от Михи, освен че, както г-н Валабар веднъж се изтърва, я увиват в устойчив на топлина пергамент, тъй че всъщност я сготвя парата. Ако знаех повече, щях сам да си я правя, доколкото мога. Голяма част от изкуството в „При Валабар“, разбира се, се състои във влагането на изумително количество усилие всяка съставка да е най-прясната и най-съвършената, която може да се намери. Всичко е в детайлите, също като в поръчково убийство. Само че с хубава риба залогът е по-висок.
— Ако ще ставаш герой — заговорих — мисля, че е важно да обръщаш внимание на детайлите.
— Мм? — отвърна Телнан.
— Нищо. Просто разсъждавах на глас.
— О! Това наистина е страшно вкусно.
— Да.
— Най-важното нещо при героизма е подготовката.
— Мм?
Той преглътна и заговори:
— Ако се каниш да влезеш някъде, където численото превъзходство срещу теб е ужасно, същественото е да се доведеш до състояние, в което нямаш нищо против да умреш, но можеш да се потрудиш да го предотвратиш, и всичките ти заклинания да са готови в ума ти, и да си сигурен, че всичко, което можеш да направиш, е в готовност. Това е подготовката, за която говорят. Това ли имаше предвид под героизъм?
Кимнах, въпреки че не бях имал предвид нищо особено. Но умът ми задъвка думите му така, както устата ми правеше с рибата.
— Единственото, което не мога да разбера — казах след малко — е защо.
Телнан преглътна и попита:
— Защо?
— Защо трябва да се поставяш в положение, в което шансът да оцелееш е нищожен?
— О. — Той сви рамене. — Забавно е. — И пак се зае с рибата.
Би трябвало да ви кажа повече за Деймар. Би трябвало, само че не съм сигурен дали мога. Деймар е от дома на Ястреба и въплъщава много от Ястреба: проницателен, умен и, както казват, с глава толкова затънала в Облака, че той се е просмукал в нея. Висок, длъгнест, леко изгърбен, когато ходи. Харесва ме по причини, които така и не съм разбрал, особено щом си спомня първата ни среща. Уменията му… е, за тях ще разберете по-натам.
— Здрасти, Влад. Няколко минути, не повече. Какво мога да направя за теб?
— Лойош.
— Моля?
— Лойош, Това можеш да направиш за мен.
Повдигна вежда, което бе може би единственото му по-особено изражение.
— Какво Лойош?
— Някой опита някаква форма на засичащо заклинание над него.
— Каква форма?
— Това е проблемът. Не знам.
— Не беше ли чародейство?
— Не.
— Значи мислиш, че може да е психика?
— Възможно ли е?
— Е, не точно. Не можеш да използваш психика, за да откриеш къде е някой. Тоест, във физическия смисъл.
— Но можеш да го локализираш в нефизически смисъл?
Деймар кимна.
Постарах се да запазя лицето си безизразно.