— Да.
— Кога?
— Неотдавна. Помниш ли как локализирах един умствено? А ти закрепи умствената му локализация в един кристал, за да мога да я прехвърля във физическа локализация?
— А, да. Това ли беше?
— Мислех, че го знаеше.
— Ъъ. Предполагам, че да, по някакъв начин. Но не знаех за зданието.
— Зданието ли?
— С всичките етажи.
— О.
— Е, добре. Да се върнем на това, което се случи.
— На опита да локализират Лойош?
— Да. Ако не могат да преминат от, мм, зданието към физическо локализиране, какво правят тогава?
— Не знам.
— Можеш ли да разбереш?
— Бих могъл да погледна в главата на Лойош.
Кимнах.
— Нещо такова мислех и аз.
„Шефе…“
„Не боли“.
„Правили ли са ти го?“
„Е.“
„Добре, шефе. Дължиш ми едно“.
„Готово“.
— Давай, Деймар.
Деймар се намръщи.
— Трябва малко да се отдалечи от теб.
„Шефе…“
„Знам. Но все пак го направи“.
Познайникът ми прехвръкна до перваза на прозореца. Деймар кимна и се обърна към него. След миг по лицето му пробяга изненада и той каза:
— Това е интересно.
— Какво, направи ли го вече? Какво откри?
„Това ли беше всичко?“
— Не съм сигурен — отвърна Деймар.
— Признавам, че много ме удовлетвори.
— Мм?
— Нищо. Какво можеш да ми кажеш?
— Някой е опитал заклинание, каквото не съм срещал никога. — Каза го почти доволно.
— Можеш ли да определиш какво е трябвало да направи?
— Да намери Лойош, разбира се. Но не разбирам как е възнамерявала да постигне прехода от умствена…
— Тя?
— Да.
— Знаеш, че заклинателят е жена?
Той примига.
— Определено.
— Какво друго можеш да ми кажеш за нея?
— Какво би искал да знаеш?
— Обича ли пъстърва?
— Да.
— Това друга шега ли беше?
— Да.
— Добре. Искам да знам дали е в Лявата ръка на Джерег.
— Какво е това?
— Добре. Тогава можеш ли да ми кажеш нещо за състоянието на ума й?
— Хладна ярост — каза Деймар.
— Сериозно? Можеш да уловиш това?
Той кимна.
— Хладна ярост — повторих.
„Шефе, това го прави много лично“.
„Да, точно това си мислех“.
„Кого си обидил напоследък?“
„Деймар, мисля“.
— Деймар, ако е успяла да локализира Лойош, би ли могла да нападне мен, имам предвид през него?
Той се намръщи.
— Може би. Предполагам, че е възможно. Не знам достатъчно за естеството на връзката ти с Лойош.
Кимнах.
— Ясно. Нещо друго забеляза ли?
— Ами, мога да я открия отново, ако желаеш.
— Мм, да. Под „откриване“ не разбираш действителна локализация, нали? Имам предвид физическа.
— Е, да. Освен ако…
— Освен ако какво?
— Освен ако не направиш онова, което направи преди.
— Кое?
— Когато с помощта на източняшката магия намери един…
— А, онова.
— Да.
— За жалост точно сега е невъзможно.
— О. Е, хубаво.
Въздъхнах.
— Добре, Деймар. Благодаря, че намина.
— Защо?
— Ъъ, защо ли? Ами, помогна ми да разбера какво…
— Не, защо е невъзможно?
Потупах висулката на гърдите си.
— Докато нося това, не мога да извършвам вещерство.
— Затова ли не мога да усетя психичното ти присъствие?
— Аха.
— О. Ами защо не го свалиш?
— Не мога, Деймар.
— О?
Мисля, че „о“ и „да“ са любимите думи на Деймар. Наслаждава им се така, както аз се наслаждавам на пъстървата в „При Валабар“.
— Ако го махна, загивам.
— О.
Зачаках нетърпеливо неизбежния въпрос, след като осмисли последното. Можех да продължа и да му отговоря, преди да го е задал, но предполагам, че по някакъв извратен начин се забавлявах.
— Какво ще те убие?
— Джерег се опитват да ме намерят и убият.
— О.
— Моргантско.
— О.
Кимнах.
— Защо? — рече той.