— Ядосах ги.
— Трябва да ми напомниш да не ядосвам джерег — каза той.
— Ще накарам Лойош да го отбележи. Той се оправя с тези неща. — И добавих наум: „Мълчи, Лойош“.
„Аз…“
— Разбира се, ако искаш, мога да те заслоня, докато правиш заклинанието — каза Деймар.
— Можеш ли?
— Определено.
— Можеш да направиш това, което прави амулетът?
— Е, не точно. Но мога да запазя локализацията ти скрита.
— Не разбирам. За какво точно говориш?
— Казвам, че мога да им попреча да те намерят, ако си свалиш онова нещо.
— Да ме намерят, ъъ, в зданието? Или в тази стая?
— И двете — отвърна той с малко прекалена убеденост според мен.
— Също така блокира магия. Можеш ли да им попречиш да ме намерят така?
— О. Не, боя се, че за това уменията ми не стигат.
Помислих малко.
— Предполагам, че мога да отделя двете части на амулета и да оставя само…
„Шефе…“
„Мм?“
„Това е Деймар“.
„Какво имаш предвид?“
„Шефе, в какво е добър той?“
„Какво имаш предвид?“
„И какво ще се случи, когато свалиш амулета?“
„О. Добър аргумент, приятел“.
— Деймар, имам идея.
„Кой имаше идеята?“
— Каква е идеята, Влад?
— Кажи ми дали това ще свърши работа. Когато сваля амулета… Обясних. Той примига. Не бих могъл да кажа дали беше тип мигане „трябваше да се сетя за това“, или „никога не съм срещал по-тъп тип“.
— Е?
— Мога да го направя.
— Сигурен ли си?
— Да.
Отпуснах се и казах:
— Много добре.
— А магията?
— Рискуваме. Направи го бързо обаче.
— Добре, бързо. Искаш ли веднага?
— Един момент.
Отпуснах се и премислих разните варианти това да се обърка. Освен възможността за ужасна смърт, ако Деймар бе надценил умението си, друго не можа да ми хрумне. А вярвах на Деймар. Често пъти въпреки здравия си разум, но му вярвах.
Наистина му вярвах.
— Добре — казах. — Давай да го правим.
Деймар кимна и каза:
— Свали си амулета.
8.
Запарен гъши корен
При запарката по-малко е повече и това важи повече за гъшия корен, отколкото може би, за каквото и да е друго. Разбира се, не е толкова лесно, особено след като никога не можеш да намериш два стръка с една и съща дебелина, да не говорим за дължина, което означава, че запарването им до съвършенство изисква, по свой начин, толкова усет, колкото е нужен при запичането на скара.
Вкусът на този корен е деликатен по същество и, честно казано, изобщо не е интересен. Но е чудесен за поемане на масло или за онези сосове от сирене, които са толкова популярни в определени видове източняшка кухня. Но прекаляването с каквото и да било може да го превърне в каша.
В „При Валабар“ не му слагат сиренов сос; само лимоново масло и сол. И не е нужно да се обяснява, че не го преваряват. А самата му простота го прави идеален спътник за рибата.
Цялата работа с намирането на подходящия зеленчук или гарнитура, която да придружи всеки от главните елементи на обяда, сама по себе си е изкуство и заслужава повече обсъждане, отколкото съм компетентен да предложа; това е още една област, където способностите ми като консуматор надвишават способностите ми като готвач.
Телнан извличаше удоволствие от този съвършен контраст, без да го осъзнава, което ми даваше възможност да се чувствам по-горен от него. Човек никога не трябва да пропуска възможността да се чувства по-горен от един дзур.
Не си говорихме известно време, докато, всеки по свой начин, се наслаждаваше на майсторството на „Валабар и синове“.
Свалих амулета и го пъхнах в кутийката му. След като я затворих, продължих да се взирам в лицето на Деймар и да търся… добре де, не съм много сигурен какво търсех. Това, което видях, бе тънка бразда на челото му, а после той затвори очи — не ги стисна, а ги затвори, както човек затваря очи, когато не иска да се разсейва от онова, което е пред него. Това, че докосвах дръжката на Лейди Тилдра, помогна, въпреки че не помня да съм взимал подобно решение.
Деймар се спусна на пода.
Забелязах капчици пот на челото му и се опитах да реша дали това трябва да ме притеснява. Да, реших. Май трябваше да ме притеснява.