Чух гласа му в главата си да казва: „Сложи си го пак“.
Отворих кутийката, извадих амулета и го надянах на врата си.
Деймар отвори очи, издиша дълго и бавно и каза:
— Ух.
— Не беше толкова лесно, колкото си мислеше, така ли?
— Костваше ми известно усилие. — Той се намръщи. — Имам главоболие.
— Имаш право на главоболие. Тук има легло. Искаш ли да полегнеш малко?
— Не мога да мръдна — отвърна той и се изтегна на пода.
Седях на леглото, зяпнал просналия се господар на Ястреба, и се мъчех да измисля какво да кажа. Той реши проблема с думите:
— Казва се Критнак.
— Махна ли умствената сонда?
— Едва-едва.
— Критнак — повторих.
— Да.
— Трябва да е много силна.
— Да.
Отвори очи, затвори ги и се надигна със стон.
— И наистина те мрази.
— Значи все пак е лично.
— О, да.
— Хмм. Някаква идея защо?
— Да. Унищожил си душата на сестра й.
— Какво съм направил?
— Убил си сестра й. Моргантски.
Зяпнах го.
„Лойош, случайно да ходя насън?“
„Мне“.
„А да убивам насън?“
„Не, доколкото знам“.
— Ъъ, Деймар, хвана ли някакви подробности за това?
— Тя не знае как е станало.
— Но мисли, че аз съм го направил?
— О, да.
— Защо?
— Ами, сестра й те е преследвала точно преди да умре.
Помъчих се да вкарам в ред всички въпроси в главата ми, но бяха твърде много. Без особена причина започнах с:
— Защо сестра й ме е преследвала?
Той се намръщи.
— Не съм сигурен. Май не е било лично…
— Бизнес?
— Предполагам. Но не улових детайли.
— Успя ли да разбереш дали тя се е опитвала да ме убие?
— Коя?
Зяпнах го.
— В смисъл, Критнак ли имаш предвид, или сестра й? — обясни той.
— Сестра й.
— Съжалявам, не можах да разбера. През ума не става така. Мога само да уловя това, което тя…
— Добре. Чудя се…
— Мм?
— Ами, вчера една се опита да ме нападне. Появи се отникъде. Убих я, но не беше моргантски.
— Не допускам, че можеш да сбъркаш за нещо такова, нали?
— Имаш предвид да сбъркам дали е моргантски?
— Да.
— Ъъ, едва ли.
Той погледна дръжката на Лейди Тилдра и попита:
— Значи не си използвал, мм, това?
— Всъщност използвах я. Но тя — в смисъл оръжието — изобщо не се доближи на повече от петдесет стъпки от магьосницата.
— И?
Тонове информация се съдържаха в това „И?“. И повечето от нея съдържаше неща, които не исках да знам.
— Искаш да кажеш, че Лейди Тилдра би могла да е унищожила душата й от разстояние?
— Определено, стига да е съществувало подходящото съчетание на обстоятелства.
— Дори и да не съм й казал да го прави?
— Каза ли й да не го прави?
Изгледах го намръщено.
— Добре, какво включва подходящото съчетание на обстоятелства?
— Мм. Хубав въпрос.
— Благодаря. Гордея се с него.
Деймар се намръщи.
— Влад, ядосан ли си?
— Не, обзет съм от радост и любов към цялото човечество, но много упорито се старая да го прикрия.
— Това беше сарказъм, нали?
— Да.
— Добре. Ядосан ли си ми?
Въздъхнах.
— Да, но не би трябвало. Би трябвало просто да съм ядосан изобщо. Ще поработя над това. Междувременно…
Той кимна.
— За да отговоря на въпроса ти по най-добрия възможен начин, трябва да е свързано с точното естество на оръжието и с, ами… допускам, че тази магьосница е хвърлила заклинание по теб.
Усетих отново вкуса на собствения си страх, щом си спомних как стоях в онази уличка, стиснал Лейди Тилдра и вторачен в магьосничката, докато тя…
— Да — отвърнах. — Май хвърли.
— Тогава трябва да е свързано с естеството на заклинанието. Ако е било от тези, които отварят канал през етериума, и не е съществувало нищо, което да предотврати реверсивния инфлукс, то би било възмож…
— Деймар, разбираш ли, че изобщо не схващам какво каза току-що?