Той примига.
— Да, не би могъл всъщност.
— Коя е по-кратката версия?
— Не мога да го твърдя със сигурност, но вероятно оръжието ти е могло да отнеме душата й заради заклинанието, което е хвърлила по теб.
— Добре. — Преглътнах. — Това е чудесно.
Деймар бавно се надигна и отново се зарея, скръстил крака, на около стъпка над пода.
— По-добре ли се чувстваш? — попитах.
Той кимна.
Вдишах, дълго и бавно.
— Хубаво. Докъде бяхме стигнали?
— Използвал си моргантско оръжие срещу магьосничка.
— Мда, така изглежда.
„Добре де, шефе, можеш да обясниш, че не си го направил нарочно“.
„Сега не е моментът, Лойош“.
„Извинявай“.
— Какво каза преди малко, да я помоля да не…
— Да.
— Как го правя това?
— Съжалявам, не знам. Казвали са ми, че може да се направи, но…
— Добре. Значи тази… как й беше името?
— Критнак.
— Да. Тази Критнак иска да ме убие, защото съм убил сестра й.
— Защото си унищожил душата й.
Потръпнах.
— Добре. И се опита да ме локализира?
— Да. Много трудно беше да се блокира.
— Как го е направила това?
— Чиста психична енергия, главно.
— Мислех, че няма друг толкова добър като теб в това.
— И аз така си мислех.
— Нарани ли чувствата ти?
— Малко.
Въздъхнах.
— Добре. И сега какво?
— Мм?
— Извинявай, казах го повече на себе си. Ъъ, благодаря за цялата помощ.
— Няма нищо.
— Може ли да те черпя едно?
Той поклати глава.
— Мисля да се прибирам вкъщи.
— Къде живееш, между другото?
— Мм? Лойош знае.
— Да, ти му каза. Но той така и не ми го каза.
Деймар се засмя, което не се случва често. После изчезна, оставяйки ме замислен за много неща.
Извадих Лейди Тилдра и огледах изящните линии на тънкото тъмно острие.
— Наистина ли го направи това? — попитах я. Тя не отвърна. Прибрах я в канията. Лойош ме потърка по врата.
Беше унищожила нечия душа.
Не, аз бях унищожил нечия душа. Не ми беше за първи път, но по-рано ми бяха плащали много пари и имах основание да вярвам, че е оправдано, поне според разбиранията на джерег.
Това беше друго.
Какво щеше да каже Коути? Какво щеше да каже Алийра?
Защо ме интересуваше какво щяла да каже Алийра?
„Дай си пауза, шефе“.
„Мм?“
„Отпусни се. Преодолей го“.
„Едва ли ще е толкова лесно“.
„Знам. Все едно, дай си пауза“.
Изглеждаше добър съвет. Изтегнах се на леглото с намерението да си дам пауза, но след около минута не можех да издържа повече, тъй че станах. Бездействието не е от любимите ми неща.
Закрачих напред-назад из стаята, но изобщо не беше достатъчно голяма за ефективно крачене напред-назад.
„Излизаме ли, шефе?“
„Така мисля. Трябва да се поразтъпча“.
Те излязоха през прозореца, а аз — през вратата.
Разхождането навън, докато някои се опитват да ме убият, а главата ми е пълна с какво ли не, вместо само с мисълта как да ги избегна, вероятно изобщо не беше толкова умен избор, но е нещо, което бях правил и преди. Този път поне знаех, че трудно ще ме намерят, а и разполагах с Лойош и Роуца, които прехвърчаха наоколо и ме държаха под око.
Тъй или иначе, справих се някак. Прекарах някой и друг час, тъпчейки безцелно из Южна Адриланка, без някой да се опита да ме убие или изобщо да ми обърне внимание.
В един момент се намерих отново там, където дядо ми бе живял толкова много години, но не спрях. Помислих да си взема нещо за ядене, но осъзнах, че не съм гладен. Опитах се да си спомня кога съм ял за последен път и след като се сетих, реших, че може би е лош знак и че все пак трябва да хапна нещо.
Взех си някаква храна от една сергия и похапнах в движение. Останалото хвърлих в една странична уличка за Лойош и Роуца. Хареса им повече, отколкото на мен. Помня, че някаква старица мина покрай мен, с бял плетен шал на главата и дебели тежки обувки. Няколко хлапета притичаха наблизо. Стари хора и деца. В повечето райони на Адриланка май не се мяркаха от тях. В източняшкия квартал като че ли бяха единствените наоколо.
Вървях покрай дюкяните на тези, които минаваха за богати според мерките на Южна Адриланка, и количките и сергиите на тези, които не минаваха. Спирах тук-там, преструвайки се на заинтригуван от нещо, и тръгвах отново.