Чудех се дали съм единственият индивид в историята, унищожил нечия душа, без дори да го е осъзнал. Щеше да е първият такъв случай, нали? Изведнъж си помислих за Напър, когото бях видял да пада под моргантско оръжие в разгара на битка. Познавах го и дори го харесвах, и не беше заслужил да умре така. Нито тази магьосничка от Лявата ръка, която бях убил и унищожил и на която бях отнел завинаги Портата на смъртта и прераждането.
— Ще платиш за това.
Отне ми малко време, докато осъзная, че гласът е истински, а не в главата ми. Погледът ми се фокусира на непознатия, който ми говореше, и си спомних, че все още съм Сандор.
— Извинете.
— Ще платиш за това.
— За…?
— Това.
Посочи останките от малка синя глинена чашка в ръката ми. Беше се счупила точно на средата и ми течеше малко кръв, точно под безименния пръст.
— Колко? — попитах.
— Шест и осем.
Кимнах и успях да измъкна няколко глобуса, връчих му ги и си тръгнах, без да чакам за рестото.
„Тече ти кръв, шефе“.
„Съвсем малко“.
„Но капе по земята“.
„Тъй ли? О. Вярно“.
Свих си ръката и купих парче евтин плат, за да я увия в него. Мисля, че някой попита какво е станало. Не помня дали отговорих.
След няколко часа се чувствах по-добре. Имаше някаква успокоителна анонимност в това, че бях Сандор, може би защото той не бе унищожил ничия душа. Тъй или иначе, накрая ме осени, че не съм постигнал никакъв напредък по нито едно от нещата, които трябваше да постигна: да разбера какво крои Лявата ръка, да измъкна Коути от тази бъркотия или да измисля как да се опазя от една разярена магьосничка.
Отново изпитах желание просто да нахълтам в къщата на Улицата на чужденците, да почна да сека наляво и надясно с Лейди Тилдра и да видя какво ще стане. Сега като си помисля, представа нямам защо бях толкова потресен от онова, което бях причинил на магьосничката, и в същото време можех да разсъждавам как оставям оръжието си да се развихри върху обитателите на онази къща. Знам, нелогично е, но ви го представям така, както го помня.
Все едно, не нахлух в къщата, разбира се. Просто ми се искаше.
„Готов ли си да се връщаме, шефе?“
„Готов съм да направя нещо конструктивно, стига да мога да измисля какво“.
„Ако не, винаги можеш да идеш да убиеш нещо“.
„Помислих за това. Но знаеш ли, някак си ми се ще да имам идея кого да убия“.
„О, който и да е“.
„Точно в момента не е смешно“.
„Напротив, смешно е“.
„Ще ти покажа какво е смешно“.
„Кога?“
„По-късно“.
„Вече почти се прибрахме. Качваш ли се?“
„Не знам. Защо? Нищо няма за правене там“.
„По-безопасно е, отколкото тук навън“.
„Кога изобщо съм мислил за личната си безопасност?“
„Добре, шефе. Признавам. Това беше смешно“.
„Удовлетворен съм. Я да се върнем и да огледаме отново онази къща. Не е толкова безполезно, колкото всичко друго, което мога да измисля“.
Така че го направихме. Понаблюдавахме няколко часа, през които се отбиха още един-двама куриери да доставят лептата. Ако не друго, поне добих много добра представа колко пари се въртят в тази операция. Много. Определено бяха достатъчно, за да не се колебаят да забършат настрана един неудобен източняк. Тази мисъл някак си бе по-дразнеща от това, че джерег искаха душата ми, или от онази магьосничка, която ме преследваше.
„В никакъв случай не им позволявай да те обиждат, шефе“.
„Млъкни, Лойош“.
Покрай безсмисленото обикаляне и безполезното наблюдение вече се чувствах малко по-добре. На връщане към стаята ми спрях и си взех един хубав самун хляб, малко чушки и наденички. За наденичките се бяха наредили доста хора, от което заключих, че трябва да са добри. Жената пред мен, болнаво на вид бабе, ми хвърли поглед през рамо и рече:
— На Джанси търговията все повече му върви. Трябва да се е разчуло.
Кимнах.
— Знам му наденичките от трийсетина години вече.
— Може би не е трябвало да казвате на всичките си приятели — отвърнах.
Тя ме изгледа странно. После попита:
— Защо обикаляте така посред бял ден?
— Разрешават ми да излизам за обед.