„Бих могъл, но ако оставя Лейди Тилдра“.
„Ох, да де. А няма да го направиш, така ли?“
„Не изглежда вероятно“.
„Наденицата я бива“.
Странно беше, че след толкова години скитане из пущинаците без никакъв контакт с никого, освен от време на време с емоционално увредения текла (това е дълга история и ще я прескочим), сега тук се чувствах по-сам и изолиран, отколкото през цялото онова време. Предполагам, че беше заради физическата близост с толкова много хора, които ми бяха липсвали, но които все още оставаха недостижими за мен.
За пореден път докоснах дръжката на Лейди Тилдра. Отново изпитах усещането за близко присъствие. Накара ме да си помисля за времето, което бях прекарал в Изтока. Не за неприятната част, която всъщност беше по-голямата, а за усещането, че стоя със затворени очи, с лице към Пещта, като дъжд от топлина. И да, тя бе спасила живота ми. Но беше унищожила душа в действие толкова автоматично, толкова инстинктивно, че дори не бях осъзнал, че става.
Или просто прекалявах с интерпретацията на случилото се? Твърде вероятно. Тук може би, не знам, беше замесена механика — неща, които тя просто правеше, така да се каже. Придаването на каквато и да било морална тежест на действията й беше навярно все едно да обвиняваш камъка, който някой хвърля към главата ти.
Ужасно ми се искаше да мога да общувам с нея, но единственото, което получавах, бе смътно усещане. Приятно, но обезсърчаващо.
„Ако ме няма, когато тя се събуди, не забравяй да й кажеш здрасти от мен“, бе казала Сетра. Или нещо такова.
„Ей! Лейди Тилдра! Събуди се!“
Не се събуди.
Искаше ми се да спя, да се напия или… каквото и да е. Това, което всъщност ми трябваше, бе старата ми Организация, с всичките й източници на информация и подготвителна работа. Но не можех да се добера до Крейгар или дори до мрежата на Мороулан. Бях изолиран и плашещо безпомощен. Което беше странно, при положение че все още си имах всичките си умения, познайниците си, много пари и едно Велико оръжие. Ако можех просто да…
Хмм.
Наистина имах много пари, нали?
„Шефе? Някаква идея ли имаш?“
„Да. Да, мисля, че да“.
„Нещо глупаво ли е?“
„Колкото и да е странно, не. Бях забравил нещо“.
„В смисъл?“
Беше вечер. Много хора щяха да започнат да пълнят улиците.
„Хайде, Лойош. Време е да се задвижим“.
„Добре звучи. Значи ли, че има план?“
„Ще видиш“.
9
Изстудена дефрина
Михи прибра виното и донесе нова бутилка — и нови чаши, разбира се. Отново перото, ръкавицата, машите.
Дефрината е бяло вино с лека нотка на, представете си, череши. Сладостта, която обикновено щеше да ми е в повече, бе едва доловима, понеже Михи го беше изстудил специално за мен. Първата глътка каза едно весело „здрасти“ на ароматите, които вече танцуваха около езика ми, а след това се хлъзна надолу в гърлото ми, като все пак остави след себе си вкуса на пъстървата, но леко освежен, ако мога да се изразя така.
Отпуснах се блажено и изгледах дзура срещу мен.
— Забавно — повторих.
Той се ухили и кимна.
Първите няколко неща, които ми дойдоха на ума, бяха до едно саркастични, но сарказмът всъщност не върви с пъстърва на „Валабар“ и добро изстудено бяло вино. Затова казах:
— Можеш ли да обясниш това?
Телнан се намръщи, помисли малко, после отвърна:
— Знаеш ли, май няма да мога. Но ще се опитам.
Отпих глътка вино и зачаках.
— Виждаш ли — почна той. — Има го това чувство, което те обзема, щом нещата започнат да стават толкова бързо, че почти не можеш да се оправиш и ако допуснеш грешка, си мъртъв. И може да се побъркаш от страх, ако не си твърде зает. Разбираш ли какво имам предвид?
— Ами, знам как аз се чувствам в такива моменти. Не ме влече особено.
— Нима?
Хапнах хапка риба и отпих глътка вино.
— Всъщност не помня нито да ми е харесвало, нито да не е. Както ти каза, твърде съм зает.
— Ами да, точно това е.
— След това го мразя обаче.
Той се ухили.