Сигурно точно това е разликата.
„Ако изобщо има разлика“.
„Точно това си мислех, Лойош.“
— Разбира се, тук се намесва и каузата — добави той.
— Каузата ли?
— Причината да се биеш.
— О? Не е ли просто бой?
— Да, понякога.
— В смисъл, повечето пъти?
— Да, повечето пъти.
— Аха.
— Но във важните моменти.
— Мм. Би ли обяснил това?
— Не е трудно. Когато правиш нещо голямо, искаш да има значение. — Погледна ме. — Е, не е ли така?
— Обикновено не се забърквам в неща по свой план. Набутват ме в тях, а след това съм твърде зает с усилието да остана жив, за да мисля за важността на каузата.
Той кимна, все едно че е разбрал.
Хапнах още една хапка риба и отпих още една глътка.
Спомних си за един приятел, когото бях нарекъл Рикард — един от малкото ми познати, които не бяха свързани с Организацията. Беше източняк, як тип с оредяла коса и бяхме вечеряли заедно, напивахме се на лодката му в залива и спорехме за велики и дребни неща. Работеше десет часа на ден, четири дни седмично, правеше това, което аз се представях сега, че правя — поддържаше счетоводството на една кланица — а две-три вечери в седмицата свиреше някаква странна музика на цимбал в една странна къща в Южна Адриланка. На всеки два месеца спестяваше достатъчно сребро, за да ме заведе на вечеря във „Валабар“, а аз го водех след месец; можеше да си вземем гаджета ши пък не. Изпитваше удоволствие от хубавата храна повече от всеки друг мой познат, което го правеше много приятна компания. Точно в този момент от яденето щеше да ме погледне с широка усмивка и да каже:
— Ето защо трябва да се трудим толкова здраво.
Сандор — тоест аз, ако сте забравили — закрачи общо взето на юг, към района, където улиците започваха да се спускат към източните кейове на Адриланка. С настъпването на вечерта улиците наистина бяха по-оживени. Докато се разминавах с разни хора, за пореден път ме порази една дребна подробност, която бях забелязал преди, сравнявайки тази част на Адриланка с районите на така наречения Град. Белези. Нямам предвид нещо голямо или набиващо се на очи, но примерно този тип, когото подминах, с малкия белег над устната; друг имаше бяла резка над едната вежда. И да, тук-там липсваше и по някой крайник. Тоест виждах много неща, подсказващи за хора, които имат какво да разказват на внуците си. Но дори малките никога не ги виждаш сред драгарите, сред тези, които просто ще прескочат при лечителя и ще направят така, все едно нараняването изобщо не го е имало.
Драгари. Хората без белези.
„Какво му е смешното, шефе?“
„Нищо, Лойош. Просто си представих как отивам при Мороулан и му казвам: «Поздрави, о, Безбелезний».“
„И това е смешно?“
„Смешното е като си представиш физиономията му“.
Улиците в тази част на града бяха много тесни и по-криви от други места из Южна Адриланка. Бяха ми казвали, че било направено по план и имало нещо общо с оттичането на водата. Не мога да твърдя, че го разбирам, но имам смътни спомени, че съм бил тук веднъж-дваж като дете по време на обилни валежи и ми беше забавно да си играя във водата, рукнала надолу към морето.
Нямаше нищо, което да показва имената на улиците, но разпознах тази, която търсех, тръгнах по нея и отново започнах да се изкачвам. Освен там, където улицата се разширяваше и отваряше пространство за пазар, всичко си беше същото: евтини дървени къщи, всяка с една врата, стълбище отстрани, два прозореца на всеки етаж и стаи за четири семейства. Една след друга, просто така, все едно някой селянин ги е засадил в лехи, напоявал ги е, израснали са и просто чакат да ги оберат.
Намерих тази, която ми трябваше, и се качих по стълбището отстрани.
„Да не забравиш, шефе. Тупваш с юмрука, не пляскаш“.
„Помня“.
Тупнах с юмрук по вратата.
След малко вратата се отвори и Рикард застана на прага. Беше по опърпана бяла риза и къси панталони.
— Да?
— Здрасти, Рикард.
Изгледа ме накриво, после се ококори и ме зарадва с широката си усмивка.
— Влад! Влизай! Добрутро!
За Рик винаги е утро, по всяко време на деня. Така и не съм го питал защо — страх ме е от отговора.