— Бренди? — попита той, щом влязох.
— Винаги.
Много е трудно да откажеш на Рикард.
Жилището му, две стаи, украсени с пасторални акварели, с нещо като кухня, долепена до хола, е достатъчно удобно и не знам какво бренди ми предложи, но беше много по-меко от онова, което пия обикновено, може би с не толкова комплексен вкус, но нямаше спор, че е от праскови. А бе, беше просто чудесно. Отпих глътка и се усмихнах.
— Маскиран си — каза той, все едно че беше шега.
— Да — отвърнах, все едно не беше. — Мислех си дали няма да свириш някъде тая вечер.
— Утре.
Кимнах и попитах:
— Е, как вървят нещата?
— С мен ли? Прекрасно. Чувал ли си за Бастрай?
— Цигуларят? Естествено, даже съм го слушал.
— Отбих се да го послушам на Кривата улица, а накрая цяла нощ свирих с музикантите му.
— Сигурно е било забавно.
— Чудесно беше. — Рик се ухили.
— Трябва да те запозная с един образ, казва се Айбин. Той е от Острова.
— Свири ли?
— Барабанист е.
Рик кимна, но не изглеждаше ужасно въодушевен. Предполагам, че познаваше много барабанисти.
Отпихме мълчаливо. Рикард седеше отпуснат и изглеждаше почти сериозен, възможно най-сериозното за него, освен след катастрофа.
— Какво става, Влад?
— Трябва ми помощ.
— Това има ли нещо общо с бизнеса ти?
Рикард знаеше с какво се занимавах преди, поне отчасти, но никога не говорехме за това. Кимнах.
— Аз рискувам ли? В смисъл да ме убият?
Обмислих отговора грижливо.
— Едва ли. Не и за това, което искам да направиш, и ако стоиш настрана от останалото.
— Добре. Какво ти трябва?
— Знам, че познаваш доста хора.
Рик се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Покрай свиренето и прочие, срещаш се с много хора, нищо повече.
— Е, да.
— Приятели, познати, просто хора, които срещаш, научаваш имената им, хапвате заедно по гостилниците и така нататък.
— Аха.
— Трябва да говоря с някои от тях.
— Ъъ… що за хора ти трябват?
— Хора, на които им трябват пари и които нямат нищо против да поемат рискове, за да ги получат.
— Тоест да рискуват да ги убият?
— Да.
— Колко пари?
— Достатъчно, за да си купи всеки от тях парче земя.
Той се ухили.
— Може ли и аз да се включа?
— Не. Има риск.
Той отпи глътка бренди.
— Колко голям?
— Не мисля, че е чак много голям, но може и да греша.
— Тогава…
— Не, Рикард. Ако ти трябват пари, ще ти ги дам, но не искам да се замесваш в тона. Не бих могъл да го понеса, знаеш го.
Той въздъхна и кимна.
— Добре тогава. Освен нуждата от пари и да не ми пука, ако нещо стане с тях, някакви други квалификации трябват ли ти?
— Ами, няма да е зле ако не са пълни идиоти.
— Повечето хора са, знаеш го.
Ухилих се. Това бе едно от нещата, за които обичахме да спорим, когато сме твърде пияни, за да разсъждаваме разумно.
— Намери някои от изключенията.
Той се усмихна.
— Това го мога. Къде е Лойош?
— Хвърчи наоколо. Ако го видят с мен, край на маскировката ми.
— Е, предай му най-добрите ми пожелания тогава.
— Ще му предам. Предадох ги. Връща ти гущерските си поздрави и казва, че е недостоен за вниманието ти, но все пак ще е вечно благодарен за честта, която му оказваш.
„Шефе, просиш си го“ — каза Лойош.
— Мога ли да те черпя една вечеря? — попитах.
— Само да се облека — каза Рик.
— Когато сме навън, наричай ме Сандор.
— Сандор — повтори той. — Хубаво. Ще се помъча да го запомня. Отидохме в една кръчма, харесвана главно от докери. Взехме си пиле с вино на канапе от черен хляб. Простичко, но добро. Рикард предимно мълчеше. Накрая попитах:
— Нещо тревожи ли те, Рик?
— Мм? Не. Просто си мислех за онзи списък, дето го искаш.
— Смяташ ли, че ще можеш да ми намериш имена?
— О, да. Лесно. Само списъка ли искаш, или да ти ги събера накуп?
— Хубав въпрос. Бих предпочел да ги видя един по един.
Той се засмя.
— Цялата тази работа с дебненето можеше да ми хареса.