— Напомняш ми за последния образ, с който ядох.
— Сериозно?
— Беше дзур, тъй че вината не е негова. Но в „При Валабар“ му хареса.
— Ял си там и не си ми се обадил?
— Стана неочаквано.
— Е, как беше?
— Точно както го помня, само че по-добро.
— Следващия път да се обадиш.
— Обещавам. Сериозно.
— Само гледай да не забравиш. Иначе как са нещата при теб?
Не знам защо го казах — все пак винаги съм мислил за Рик като за приятел от онзи тип приятели, с които си прекарваш добре, но не ги товариш с грижите си. Но пък той попита и се чух как отговарям:
— Открих, или може би разбрах, че богинята ми се бърка в спомените ми.
— Какво?!
— Богинята ми…
— Богинята демон?
— Да де. Точно тя.
— Какво… какво е станало?
— Спомените ми. Изчезват и се връщат. Ставало е от години, предполагам, но нещо се случи и успях отчасти да сглобя картинката. Предимно дребни неща, но богинята демон го е направила и това ме кара ужасно да ми се ще да я убия, а не съм съвсем сигурен, че не мога. Всъщност мисля, че по-скоро мога. Искам го. Направо…
— Влад!
— Мм?
— Чуваш ли се какво говориш?
Въздъхнах.
— Да, добре. С малко късмет, сигурно не слуша. Всъщност както се чувствам точно в момента, почти се надявам да го чуе.
— Не и преди да имам възможност да се разкарам от квартала, моля те.
Свих рамене.
— За това с паметта — попита той. — Откъде знаеш, че го прави богинята?
— Просто знам.
— Просто знаеш?
— Аха.
— И какво прави?
— Дребни неща, но такива, дето… добре, казвал ли съм ти някога, че съм бил на Пътеките на мъртвите?
Той забрави да си лапне залъка и ме зяпна.
— Не. Някак си си пропуснал да ми го споменеш.
— Беше преди няколко години и…
— Но защо? Да не говорим за „как“.
— Беше свързано с бизнеса.
— И твоят бизнес е един…
— Да, хрумвало ми е същото от време на време. Все едно, посетих Пътеките на мъртвите и има откъслеци от пътуването, които непрекъснато изчезват и се връщат. Части, които не би трябвало да мога да забравя.
— Хм. Виж ти.
— Друг път се забърках в една бъркотия и я призовах.
— Това съм го правил. Тя отзова ли се?
— Да.
Той отново ме зяпна.
— Влад, не се майтапиш, нали?
— Не се.
Той въздъхна тежко.
— Интересен живот имаш, приятел.
— Щом казваш. Както и да е, някои откъслеци от тази аудиенция…
— Аудиенция?!
— Да. Точно така си беше. Прие ме в покоите си. Или ме накара да си мисля така, което всъщност се свежда до същото, нали? Та някои откъслеци от тази аудиенция започнах да си спомням едва отскоро.
— Например?
— Сряза ми дланта.
— Какво?
— Докато й говорех, взе един нож, накара ме да протегна лявата си ръка и ми поряза дланта. И събра кръвта в нещо като стъкленица. Не знам какво е направила с нея.
— Значи разполага с кръвта ти, така ли?
— Да.
— Богинята на вещиците разполага с кръвта ти?
— Не, онази е една от сестрите й.
— Сигурен ли си?
— Да съм сигурен? Та тя е богинята демон. Не съм сигурен за нищо.
— Началото на мъдростта. И какво друго?
— Това не ти ли стига?
Усмихна се и зачака да продължа. Не му стигаше.
— Близо до Пропадите на Портата на смъртта има статуя на Кийрон Завоевателя, пълководец от ранните времена на…
— Знам кой е.
— Добре. Значи типът, с когото бях — един дракон — се просна пред статуята. По едно време започна да говори, ломотеше несвързано, все едно разговаряше с нея. После стана и каза, че знае как да преминем през Пътеките на мъртвите, нещо, което не беше правил, казвам го просто за сведение.
— Хмм. И?
— Ами, виждаш ли, не помнех нищо от това допреди две години.
Рик кимна и каза:
— Мога да разбера защо е смущаващо.
— Да. Ами, това е, общо взето.
— Има ли още?
Свих рамене.
— От време на време се връщат някои дребни неща. Доста е…
— Притеснително.
— Да. Човек е склонен да мисли, че каквото си му е в главата, си е негово, независимо от всичко останало. Дори Кийра не може да ти открадне мислите, нали?