— Коя?
— Няма значение. Работата е, че цялата тази история ме пообърква. Всеки път, щом си помисля за това, се ядосвам и искам да намеря богинята и, е, казах ти.
— А по-конкретно?
— В смисъл?
— Освен това, което изпитваш, забравял ли си нещо важно?
— Ами точно там е номерът. Не знам. Трябва да… — Помъчих се да намеря подходящите думи. — При моята работа трябва да съм сигурен в решенията си. Трябва да открия всичко, което мога, и след това да изляза с план за действие, който е възможно най-добрият. Така действам.
— Така и трябва.
— Обаче сега не мога да съм сигурен дали няма важни неща, които не знам. И още по-лошото — ами ако не са само спомените? Ами ако, де да знам, тя се бърка в самия механизъм на мисленето ми? Как мога да направя каквото и да било, щом не мога да съм сигурен дали тя не се забърква в начина, по който взимам решенията си?
— Защо да го прави?
— А защо изобщо да прави нещо? Откъде да знам? Може да има планове за мен.
— Доста утешителна мисъл.
— Може би. Но разбираш проблема.
Той кимна и каза:
— Знаеш ли, моите бяха селяни.
— Какво общо има пък това?
— Когато бях малък, обработвахме земята на двайсетина мили оттук, за лейди Дрента.
— Добре де, и какво?
— Един ден тате ме заведе да ора. Сложи ми ръцете на ралото и посочи старата ни кранта, Чалки. Каза: „Започваш оттук и ореш натам, където е Чалки. Но, Рико…“ Рекох: „Да, тате?“ „Ако Чалки се премести, ореш към нея“.
Засмя се и аз също се засмях — от учтивост.
След малко станахме, отидохме в жилището му и той ми даде списък с имена, адреси и най-подходящото време да намеря всички от списъка.
— Благодаря, Рик.
— Ще ме държиш в течение как вървят нещата, нали?
— Ако чуеш, че съм умрял, значи не вървят добре.
Той поклати глава.
— Знаеш ли, май се радвам, че правя моите си неща, а не твоите.
— Което доказва, че не си дзур.
— Не знам какво точно значи това, но предполагам, че е добре.
— Добре е. И добре беше, че се видяхме, Рик.
— Да, добре беше. Обаче…
— Да?
— Лесно е да смяташ за ахмак всеки, който държи на неща, на които ти не държиш. Тогава кой излиза, че е ахмакът?
Пожелах му приятна вечер.
Шмугнах се в първата кръчма, която ми попадна, за да прочета списъка. Първото, което ме изненада, беше, че Рик познаваше Южна Адриланка по-добре, отколкото си мислех, че я познавам аз. В смисъл, имаше бележки от типа „третата къща южно от Порутения мост, на изток“. Ясни и точни.
Имаше двама, които можех да видя веднага, и нямах никаква причина да отлагам.
„Тук ли си, приятел?“
„Не къде да съм? Не мога да те оставя да обикаляш без мен“.
Първият, Ърнест, обикновено си бил вкъщи вечер. Не живееше много далечко. В Града по ъглите имаше глобуси, които да осигуряват светлина. Толкова бях свикнал с тях, че дори не се замислях. Тук обаче единствената светлина се процеждаше от прозорците. Беше достатъчна, за да не се спъвам в разни боклуци, да не пропадам в дупки и да не се блъскам в хората, но само толкова. Все пак успях да намеря това „вкъщи“ от описанието на Рик: една от онези сгради, строени да поберат десет семейства източняци в същото пространство, което щеше да побере може би три драгарски фамилии. А източняшките семейства по принцип бяха по-големи.
Спрях пред намерената врата и я тупнах с юмрук. След малко тя се открехна, две очи надникнаха навън и един глас каза:
— Да?
— Ърнест? Аз съм Сандор. Приятел съм на Рик.
— На кого?
— На Рикард. Свирачът на цимбал.
— А, да.
Вратата се отвори още малко и той се усмихна.
— Влизай. Щом си приятел на Рикард, носиш пиячка.
— Всъщност не нося, но ще те черпя едно, ако искаш.
— Само да си облека палтото.
Помислих си, че ако продължа да черпя с тази скорост, скоро няма да ме бива за нищо. Но когато си имаш работа с Рикард и с негови познати, е най-добре да си готов за сериозно пиене. Ако смеех да сваля амулета, можех да си направя заклинание за трезвеност. Е, ако смеех да сваля амулета, много проблеми нямаше дори да съществуват. Свих рамене. Засега бях наред.
Седнахме в дъното на една кръчма и му поръчах бренди. На мен си взех най-евтината бира, за да я пия с отвращение и дълго.