— Благодаря — каза Ърнест.
Беше нисък и набит, с широки рамене, от които ръцете му сякаш стърчаха, и имаше същия поглед като ония тъпаци орки, които едно време ме биеха само защото можеха. Инстинктивно не ми хареса. От друга страна, все трябваше да има нещо свястно в него, иначе нямаше да е приятел на Рик. Но пък Рик може би се надяваше да го убият.
— Рик ми даде името ти, защото ми трябва помощ с един проект и имам малко пари, които да потроша тук-там, за да стане работата — казах.
— Колко пари?
— Достатъчно.
— Достатъчно за какво?
— Може би първо да поговорим за това, което искам да свършиш, а после, ако решиш, че идеята ти харесва, ще опитаме да се разберем и за парите.
Той сви рамене.
— Добре.
— Чувал ли си за Лявата ръка на Джерег.
— Не. Кои са пък те?
— Донякъде са като джерег, но използват магия и са замесени в най-различни далавери.
— Като например?
— Точно това искам да разбереш.
— И как?
— Трябва ми някой — всъщност няколко души — които да открият какво прави тая Лява ръка.
— Хм. Никога не съм…
— Ще ти кажа какво да правиш.
— Ами кажи де.
— Трябва ми информация, обаче без много шум. Нали разбираш, говориш с тоя-оня, събираш слухове, такива неща.
— Ъъ, как точно? В смисъл, с кого говоря? Кой би могъл да знае?
— Ще ти посоча няколко души, нека ги наречем „бегачи“. Щом…
— Бегачи ли?
— Хора, които тичат по задачи за тях и им доставят туй-онуй. Завърташ се покрай тях и гледаш да разбереш дали са склонни да говорят с теб. Или намираш хора, с които си приказват, и говориш с тях. Както си решиш.
— Аха, ясно. Разбирам какво имаш предвид.
— Мислиш ли, че можеш да го направиш, без някой да разбере, че се опитваш да събереш информация?
— За можене — мога. Какво става, ако ме хванат?
— Не ти се плаща.
— В смисъл, ще ми направят ли нещо?
— Не, едва ли. Те не са като джерег, нямат биячи. Обаче остава проблемът как ще ми се предават сведенията.
— Че какво му е сложното?
— Ами, не може няколко души просто да идвате при мен открито, един след друг. Ще привлече внимание.
— О. Тогава какво правим?
— Как си с писането?
— Без проблеми.
— Значи написваш каквото имаш да съобщиш и го оставяш на перваза на спалнята си, забодено с нещо…
— С карфица става ли?
— Става.
— После какво?
— Аз ще уредя някой да го прибира.
„О, най-сладката работа пак за мен?“
„Млъкни, Лойош“.
— Ами, това май е всичко — казах на глас. — Интересува ли те?
Устата му се размърда беззвучно, веждите му се събраха. Смяташе нещо наум.
— Колко? — попита накрая.
Има си предимства в това да разполагаш с много пари. Съгласи се.
През следващите два дни проведох същия разговор още единайсет пъти. Никой не отказа. След това оставаше да им посоча бегачите, да наблегна колко е важно да не ги засекат и ги пусках на работа.
Докато приключа с последния, информацията от първия започна да капе. Щеше да мине известно време, докато събера достатъчно, за да върши работа, а през това време имах нужда да получа по-солидна подготовка. Правех нещо, което не бях правил никога: мое лично проучване. Прехвърлих се в Града и под същата маскировка влязох в Имперската библиотека.
По-точно в историческия сектор. Време беше да се образовам.
10
Салата
Младеж, когото не познавах, дойде и прибра чиниите с остатъците от рибата, върна се и сложи пред нас по една по-малка чиния. След това се появи Михи с голяма дървена купа и две дървени лъжици.
„Валабар“ имат няколко вида салати. Днешната беше съчетание от кръглата и дълга маруля с широки листа със семе, бланширани доматени резенчета, настърган кокос, зрънца бахар, арпаджик и артишок, мариновани в подсладен оцет, който служеше за сос. Настъргано сирене нитлан — с остър вкус и малко тежък дъх — беше поръсено отгоре, а всичко това бе увенчано със захаросани розови венчелистчета.
Михи ни сервира с обичайното си леко небрежно плавно изящество и устата ми се напълни със слюнка.
— Какво е това? — попита Телнан.