— Захаросани розови венчелистчета.
— Захаросани розови венчелистчета?
— Мдам.
— Това наименование ли е за нещо, ши наистина са розови венчелистчета?
— Наистина са розови венчелистчета. Захаросани.
— Много леко захаросани — обясни Михи. — Не са прекалено сладки.
— Ъъ…
— Просто опитай — казах на Телнан. — Довери ми се.
— Добре.
Бодна колебливо с вилицата. Аз блажено забих моята.
След малко подхвърлих:
— Е?
— Ммм?
— Как е?
Телнан преглътна и каза:
— Разкошно!
Съжалявах, че не разполагам с някой като Крейгар, с когото да разчепкам събраната информация. В известен смисъл това ми липсваше най-много. Винаги можех да поговоря с Лойош, разбира се, но работата на Лойош включваше да държи емоциите ми уравновесени, а не да обработва информация и да ми помага в търсенето на шаблони. Предполагам, че е свързано с начина, по който действа гущерският му мозък.
Но не исках да въвличам Крейгар, а това не само ме оставяше съвсем сам, докато информацията капеше, но и ме принуждаваше да прекарвам часове в четене в Имперската библиотека на неща, шито можех да оставя да ми ги обработи той. Това ме накара да оценя по-високо подготвителната работа, която му бях възлагал. Ако изобщо се случеше да поговоря отново с него, трябваше да му го спомена.
Не, нямаше.
Но научих доста неща.
Имперската библиотека всъщност не е организирана така, че да можеш, примерно, да идеш до другия край на третото подземно ниво и да намериш книга, озаглавена „Ето какви ги крои Лявата ръка на Джерег“. Не е организирана дори така, че да можеш да намериш историята на Лявата ръка на Джерег. Всъщност казвали са ми, че в сравнение с различните университетски библиотеки тя дори не е организирана. А за да станат нещата още по-лоши, библиотекарите изобщо не са изключително услужливи към източници. Удостояваха ме с погледи, които варираха между леко озадачени и открито враждебни.
Но най-сетне, след като пообикалях безцелно известно време, се озовах между купища неподредени ръкописи, където се натъкнах на един много висок за драгар, с внушително телосложение тип с оредяла коса и натежали клепачи, който като че ли не забеляза расата ми. Изглеждаше увлечен в описването на ръкописите и местенето им от една купчина на друга.
След като му казах, че се опитвам да проследя историята на Лявата ръка на Джерег, той ме изгледа с някакъв див блясък в очите и ми кимна.
— Насам. — И ме поведе.
Името му, както се оказа, беше Делийн или нещо подобно. Беше цалмот и мисля, че обичаше работата си. Изобщо не ме попита защо се интересувам, не издаде с нищо, че е забелязал, че съм източняк, и дори не ми изнесе лекция за това как си върши работата — нещо, което е доста ендемично за специалисти, принудени да работят с лаици. Останах с впечатление, че ровенето из неподредени документи и неизвестни книги, с цел да се съберат от тях късчета информация е смисълът на живота му.
Лично аз не държах особено на това.
Забелязах, че от време на време прави някакви заклинания, и го попитах за тях. Той изсумтя и каза нещо за намиране на периодично повтарящи се символи в документи. Така и не знаех, че чародейството може да върши такива неща.
Прекарахме по около единайсет часа дневно в ровене в продължение на три дни, като общо взето ровеше той и си водеше бележки, а аз му висях на главата, от време на време му държах разни неща или носех бележки до негови колеги, в резултат на което те ми връчваха някакъв ръкопис или документ, който отнасях на Делийн. Всеки ден му предлагах да го черпя един обяд и всеки ден той ми отказваше и изчезваше някъде да се храни сам. Срещахме се час по-късно и почвахме отново. Всеки ден Делийн разделяше времето си почти поравно между исторически записки и съвременни доклади — повечето от вторите представляваха нещо като полулегални клюкарски бюлетини. В един момент отбелязах, че съм изненадан, че Имперската библиотека се занимава с такива неща. Той само изсумтя нещо неразбираемо и не повдигнах повече въпроса.
Не беше най-вълнуващото прекарване на времето. На Лойош също не му харесваше особено — не бяхме свикнали да сме разделени и той се оплакваше, че му било скучно. Много добре го разбирах.