— Какво знаеш за нея?
Няма да добавям, че се чувствах като идиот, че не бях започнал с нея, единственото име, с което разполагах. Делийн порови още и ми намери малкото, което имаше. После предпазливо тръгнах към Южна Адриланка. Лойош и Роуца наблюдаваха отгоре.
„Ей, шефе. Как беше в библиотеката днес?“
„Досадно, но може би се доближавам до частица от онова, което според някои би могло да се окаже свързано с всичко, което става“.
„Значи вече имаш нишка. Добре. А Ушенцата?“
„Кои?“
„Ушенцата“.
„Лойош, не те разбирам“.
„Приятелите на Рик, дето ги прати да слухтят“.
„А, разбрах. Ще се срещна с някои от тях тази вечер“.
„Добре. Току-виж напипаш и друга нишка“.
Срещите не донесоха кой знае какво, но все пак започнах да добивам доста добра представа за размаха на намесата на Лявата ръка в района.
Опитваха се да предопределят изхода. Искаха да са тези, които да решат кой ще държи шефския стол в Съвета на Джерег.
Което, разбира се, налагаше въпроса защо.
Защото Триеско беше любовница на Терион? Затова ли беше всичко? Възможно ли беше цялата тази дивотия да произтича не от нещо друго, а от любов?
Да, но пък точно това беше въвлякло и мен, нали?
Е, да, но аз бях източняк.
Което означаваше какво по-точно?
Намръщих се и временно избутах тази мисъл настрана, заедно с допълнителния и свързан с нея въпрос защо онази магьосничка се бе появила и бе направила, мм, каквото там се беше опитала да ми направи.
Допускал бях, че последното е свързано със страстното, изгарящо желание на джерег да ме превърнат в чифт празни ботуши, въпреки че изглеждаше безсмислено. Сега ми хрумна, че би могло да е част от играта за власт, само дето ставаше още по-безсмислено.
Връщах се към квартирата си след последната среща, крачех намръщен и си мърморех тихо.
„Шефе!“
Спрях на четирийсетина стъпки от входа на хана.
„Какво има?“
Намирах се в един заслонен вход с ръка на дръжката на Лейди Тилдра, което действаше успокоително по два различни начина. Не знаех как точно съм се озовал там.
„Има някой в стаята. Отвън съм и надушвам някого“.
„Чудесно. Можеш ли да провериш, без да те изпържат?“
„Мисля, че да“.
„Не рискувай. Там няма нищо, за което да ми се налага да се връщам“.
„Разбрано. Просто ще надникна през прозореца“.
След две минути дръпнах завесата настрана, влязох в стаята и казах:
— Здрасти, Кийра. Как ме намери? Лойош ли проследи?
Тя стана от стола и се усмихна.
— Помолих една приятелка да го направи.
Лойош прелетя от рамото й на моето.
— Седни — поканих я. — Изненада ме!
— Да. Съжалявам. Няма друг начин да се добера до теб обаче.
— Знам. И ми се ще да не бях толкова лесен за намиране.
— Не е лесно.
— Все пак, щом твоя приятелка може да го направи…
— Това не значи, че някой друг може.
— Може би.
— Ами, първо някой трябва да се сети, което едва ли е толкова вероятно, колкото може би си мислиш.
— Всъщност е сигурно. Някой го опита наскоро.
— Тъй ли?
— Изглеждаш изненадана.
— Изненадана съм. Изисква много подробно познаване на Лойош или на някакъв предмет, свързан с него. А след това изисква умение във вещерството. И всичко това, след като човек изобщо се сети за тази възможност, което вече ме изненадва.
— Знам, Кийра. Като стана дума за вещерство, как е Мороулан?
— Не го познавам толкова добре.
Май се изчервих.
— Когато спомена за вещерство, допуснах…
— Прав беше, но беше услуга за приятелката ми Сетра, която след това ми съобщи резултатите.
— Аха. Ясно.
— Казаха ми, че Мороулан все още скърби за лейди Тилдра. Лошо понесе смъртта й.
— Е, тя не умря. Всъщност не точно.
Кийра Крадлата ме погледна и не каза нищо. Докоснах Лейди Тилдра. „Всичко е наред“, сякаш ми каза тя. Или може да съм си го въобразил. Може да съм си въобразил и че…
— Богинята демон бърка в главата ми, Кийра. Спомените ми, може би възприятията ми, вероятно дори мисленето ми…
— Да. Казаха ми, че го прави това от време на време, когато й потрябва някой да й свърши нещо.
— Е, тогава значи всичко е наред.