— Заради това, което не знам?
— Заради това, че нямаш предразсъдъците, че тактиките винаги са тактики, стратегията винаги е стратегия и едното никога не се превръща в другото.
— Не знаех, че се превръщат едно в друго.
— Но и не си приемал, че не се превръщат, което е проблем, присъщ за драконите. В нашите глави стратегията винаги си остава стратегия, отделно от тактиката. Влезеш ли в битка, във война, те по всяко време може да се превръщат от едното в другото. Драконите винаги имат проблем с това. Точно затова винаги се опитват да наемат по някой дзур. Или поне това би ти казала Сетра, мисля.
— С което щеше да ме обърка окончателно.
— Щом видят благоприятна възможност, дзур я използват.
— А драконите не?
— Някои — да. Но твърде често имат някаква идея в главата и просто цепят по нея, независимо от пречките или дали се е появила по-добра възможност.
— Според мен дзур просто щурмуват, независимо от всичко.
— Но по различен начин. Един дзур ще щурмува, без да помисли, защото те мислят в самия разгар на боя.
— Не съм сигурен дали това може да се нарече мислене.
— Може би. Сетра би ти казала, че е най-чистата форма на мислене.
— Хмм. Добре, че не е тук. Никога не печеля спорове с нея. Помислих си за Мороулан и Алийра и за казаното от Кийра за предразсъдъците. След малко реших да го оставя за по-късно.
— Дзур са по-сложни, отколкото изглеждат.
— Да.
— Но пък всички сме така.
— Променил си се, Влад.
— Нима?
— Да. Говориш различно. Ти… не знам. Станал си друг.
— Може би. Предполагам, че е от връщането ми в Изтока. Това беше…
— Връщал си се в Изтока?
— Да. Заради Сетра Младшата.
Тя се усмихна вежливо и попита:
— И как беше?
— Съвсем различно от очакваното. Което беше странно, след като отидох без никакви очаквания.
— Какво стана?
Паметта ми се зарея за миг, след което отвърнах:
— Загубих един пръст и спечелих…
— Мм?
— Нищо. Друг път.
Кийра кимна, после каза:
— Има и още нещо.
— Да?
— Още някой иска да знае дали имаш нужда от помощта му.
— Друг? Аха. Марио, нали?
— Да.
— Още не. Може би скоро обаче.
Тя стана.
— Утре ще дойда пак.
— Не бива да рискуваш…
— Не рискувам, Влад. Няма да си покажа лицето в Имперската библиотека.
— Разбрах те. От друга страна, разполагам с теб, Марио и Лейди Тилдра. Могат ли изобщо да измислят нещо, което да представлява прилично предизвикателство?
— Допускам, че това трябваше да е ирония.
— Е, да, може би малко.
— Всичко добро, Влад.
— Кийра…
— Да?
— Благодаря ти.
Тя кимна и излезе през завесата.
11.
Вино Дескани
Михи дойде, смени ни чашите и ни наля дескани.
Дескани прилича на това, което получаваш, ако сипеш половин чаша бяло в половин чаша червено. Може да ви се стори ужасно, но всъщност не е толкова лошо. А това, каквото и да беше, носеше умерена тръпчивост на езика, което вървеше добре със сладостта на захаросаните розови венчелистчета.
— Изглежда, те обичат тук — каза Телнан.
— Мм?
— Просто начинът, по който този…
— Михи.
— Да. Начинът, по който ти се усмихва.
— Е, аз съм редовен клиент от много време. И, разбира се, съм източняк като тях.
Той кимна. Беше прав обаче. Доста бях популярен сред персонала тук. Разбрах го още преди няколко години. Случайно срещнах Вили в една гостилница в Южна Адриланка и се почерпихме. Поприказвахме си също и се оказа, че, ами, те един вид знаеха с какво се занимавам и знаеха, че съм добър. С други думи, бях източняк, който се движеше сред висшите ешелони — или средните, най-малко — на драгарското общество. Бях един от тях, който се справя добре, а точният начин, по който го правя, беше без значение, или може би дори добавяше малко пикантност.
На свой ред това, че знаех какво изпитват, правеше яденето в „При Валабар“ още по-приятно за мен.
Но не държах да обяснявам всичко това на Телнан.