После каза:
— Знаеш за оня тип, дето го търсят, нали?
Намръщих се.
— Не. Кажи ми.
— Търсели някакъв тип, който обикалял с два джерега на раменете.
— Тъй ли?
— Дават сто империала на този, който го види и съобщи.
— Доста пари.
— Май не те интересува много.
— Не, защо. Добре е да го знам и се радвам, че ми го каза.
— Виждал ли си го?
— Не. Как разпространяват тази, мм, обява?
— Казали са на бегачите. Типът, който ми го спомена, каза, че ако го забележа, ще дели с мен. Поравно.
— Наистина щедро от негова страна.
Винсент сви рамене.
— Все едно, не съм го виждал.
— Добре. Нещо друго да става?
— Нищо важно.
— Какво ще рече това?
— Пазара Ристал го затвориха, но това няма нищо общо с…
— Затвориха ли го? Кога? Бях там вчера.
— Днес. Наминах да си взема нещо за ядене и беше затворен. Целият пазар. Количките ги няма, брезента на щандовете, всичко.
— Защо? Чу ли за някаква причина?
— Само клюки.
— Обичам клюките.
— Ами, разправят, че били заплашили да пребият всички, които отворят.
— И според теб няма нищо с това, което става?
— Това си е местна работа.
— В смисъл?
— Ами на местните банди. Те си искат своя дял от търговците и когато търговците не плащат…
— Да, знам как става.
— Не съм чувал джерег да действат така обаче.
— Смяташ, че джерег не натискат търговците?
— Не на това ниво. И нямаше да са толкова тромави. Да затворят целия пазар и да привлекат внимание към себе си.
— Знаеш доста за джерег, като гледам.
— Малко. Преди няколко години и аз бях куриер известно време. Така че знам как стават нещата.
— Разбирам. Е, поне знаеш достатъчно, за да се справиш с намирането на нещо полезно.
Подадох му още пет империала.
— Това за какво е?
— За полезна информация.
— А, добре. Ще потърся още.
— Не се престаравай с търсенето, да не станеш ти такава.
— Какво?
— Нищо. Просто внимавай.
Той кимна, допи си виното и излезе.
„Ей, Лойош. Мисля, че сме в бизнеса“.
„Това добре ли е? Казваш го, сякаш трябва да е добре“.
„Да, току-що докопах голямо парче от пъзела“.
„Тъй ли?“
„Тъй“.
„Колко голямо?“
„Достатъчно, за да нямам представа какво да правя с него“.
„Значи ли това, че ще имаш нужда от спасяване в следващия час?“
„Не преди утре, мисля“.
„О, добре. Мога да си почина значи“.
Бях преувеличил нещата пред Лойош, разбира се — нищо все още не беше сигурно. Но бях почти убеден и нещо повече — знаех как да го проверя.
Следващата ми среща беше на четвърт миля оттам и бях подранил. Типът се казваше Клод и беше едър, длъгнест и кривокрак, с необичайно голяма глава. Беше някъде на второто изречение на доклада си, когато го прекъснах с:
— Знаеш ли пазара Ристал?
— Разбира се. Просто тръгваш по Късата улица към…
— Знам къде е. Познаваш ли някой, който има дюкян там, или сергия, нещо такова? В смисъл, знаеш ли име и може би адрес?
Той помисли малко.
— Да. Има един Франсис там, Франсис Донован… нещо такова. Държи сергия за плодове. Не знам къде точно живее, но е на няколко крачки от пазара, това знам.
— Добре. Някой друг?
— Ами, знам още двама по име. Сещаш се, от сорта на „Добрутро, Петров. Как е хлябът днес?“, такива неща.
— Добре, остави ги тия двамата. Франсис е достатъчен.
Платих му и го пуснах да си ходи. Поседях още малко и премислих това-онова. Имах онова познато усещане в стомаха… хубаво усещане, усещането, че нещата тръгват. Не го бях изпитвал от доста време. Позволих си да му се насладя.
Отне ми малко работа, докато намеря Франсис Доновър, но не прекалено много. Наистина живееше до пазара, над дюкяна на един обущар, който припечелваше допълнително с даване на стаи под наем, защото не беше толкова добър като Якуб.
Ако Франсис Доновър беше драгар, щеше да е текла. Искам да кажа, нали бях Сандор, толкова безвреден на вид, колкото е възможно, но Франсис въпреки това се ужаси. Открехна съвсем леко вратата и изглеждаше готов да я затръшне.