— Казвам се Сандор и не ви мисля нищо лошо. Бихте ли отделили няколко минути за разговор? Може да се окаже във ваша изгода.
При последната дума оформящото се „не“ на лицето му рязко се промени. Текла ли казах? Може би орка.
— Какво има?
— Може ли да вляза? Уверявам ви, няма да ви направя нищо лошо.
Поколеба се, гледаше ме предпазливо. Или виждаше през маскировката ми, че не съм толкова безопасен, колкото изглеждам, или се плашеше от собствената си сянка.
Текла, да.
Показах му двете си почти празни ръце в доказателство, че съм безопасен. Почти празни, защото в едната имаше един лъскав златен империал. Пусна ме.
Квартирата му беше малка и натъпкана с повече мебели — всевъзможни столове и масички, — отколкото можеше да побере. Толкова столове — и изобщо не ме покани да седна.
— Какво има? — повтори, втренчен в ръката ми, която държеше империала. Подадох му го.
— Бих искал да ми отговориш на няколко въпроса. Имам още една такава паричка, щом приключиш.
— Какво искате да знаете?
— Затворил си сергията си. Целият пазар е затворен.
— Ами… имаше проблеми.
— Предполагам, че знам какви са проблемите. Някой — не, не е нужно да ми казваш кой — се опитва да измъкне пари от всички ви.
Той помълча дълго, после отвърна:
— Може би.
— Искаш ли и другия империал, или не?
— Ами…
— Ясно. Това, което искам аз, е да разбера на кого му хрумна идеята да затвори целия пазар.
Той леко пребледня.
— Защо…
— Не, не. Няма да задаваш въпроси. Мога да ти кажа, че нямам никакви намерения да го нараня, който и да е. Нямам намерение да наранявам никого. Не правя такива неща. Просто ми се плаща да събирам информация. Шефът ми — тоест човекът, който ми плаща — също не се кани да навреди на никого.
— Не е това. Просто…
— О. Имаш предвид можем ли да те защитим от него?
Той кимна.
— Изобщо няма да научи, че си ми казал.
Франсис все още се колебаеше.
— Но ако се плашиш от някого, ще станат още два империала. — Удостоих го с най-приятелската усмивка на Сандор, която е дори по-приятелска от моята най-приятелска усмивка.
Той отново се поколеба, после каза:
— Беше един от, знаеш, от тях.
— Драгар ли?
— Да.
— Мъжки или женски?
— Мъж беше. Мъжки.
— Как беше облечен?
Той се намръщи.
— Всъщност не обърнах много внимание.
— Помисли. Това е важно. Какви му бяха дрехите?
— Не знам. Невзрачни.
— На цвят имам предвид.
— Ами… сиви.
Гледай ти.
— И какво ти каза?
— Каза, че е чул за проблемите ни и че иска да помогне.
— Аха.
— Каза, че нищо не могат да ни направят, ако просто затворим.
— Как можете да си позволите това?
— Даде ни пари да преживеем.
— Аха. Колко пари?
Той отново ме погледна притеснено и отвърна:
— Достатъчно, за да се оправя.
Кимнах и попитах:
— Виждал ли си го след това, или само тогава?
— Още веднъж. Първия път преди три дни, когато подхвърли идеята, и след това вчера, когато дойде с парите. Обиколи всички.
— Преди три дни го е предложил?
— Да.
— А кога за първи път си говорил с типа, дето ти показа мускул?
— Моля?
— Който ти е казал да платиш, понеже иначе ще те сполетят ужасни неща.
— Мм… преди седмица.
Кимнах и казах:
— Последен въпрос.
— Да, сър?
Сър? Откога Сандор стана „сър“? Предполагам, откогато започна да ръси златни империали.
— Бих искал да поговоря с двама от твоите колеги.
— Моите какво?
— Други хора, които продават на пазара.
— А, ясно.
— Просто две имена и къде мога да ги намеря.
Даде ми ги без колебание. Записах си ги.
— Благодаря. Беше много отзивчив.
Дадох му три империала, защото обичам да оставям хората щастливи, в случай че ми потрябват отново, и защото можех да си го позволя. Преди време щях да съм готов да направя какво ли не за тези империали, които ръсех сега. Понякога го правех.
— С това можеш да докараш добра печалба — подхвърлих, докато отварях вратата.