Изглеждаше малко смутен, сякаш бях открил някаква тайна. И го бях направил, но не тази, която си мислеше, а точно тайната, която очаквах да открия. Тръгнах по улицата.
Бях малко притеснен. Винаги се изнервям, когато събирам информация и научавам точно това, което съм очаквал да науча.
Нищо изненадващо всъщност: бях сигурен още когато Винсент ми даде първото сведение.
Виждате ли, Винсент беше прав.
Когато бях млад, още преди да си отгледам Лойош, едни хора въртяха операция като описаната от Винсент и се опитваха да показват мускул на разни местни търговци, „да остържат мършата“, както се казва. Знаех за това още тогава, защото един от търговците, които бяха подгонили, беше дядо ми, който, макар и да не беше точно търговец, си докарваше достатъчно добър доход, за да привлече вниманието им.
Нещата малко се поусложниха, но накрая ония типове се научиха да не се гъбаркат с един стар вещер и един млад гамен. Тъй че да, запознат бях с този тип операция. Дядо ми, в напразно усилие да ме опази да не се забърквам, ми беше казал, че това нещо става от време на време в Южна Адриланка, когато алчните нямат от кого да грабят, освен от отчаяните.
Но Винсент беше прав: джерег не действаха така. Прилагането на натиск заради няколко монети на търговци беше дребна работа и включваше повече риск от внимание от страна на Империята, отколкото си заслужаваше. Вярно, от време на време някой независим можеше да направи нещо подобно, а джерег или го засмукваха, или го смазваха, според случая. Когато аз ръководех район, нямаше да търпя такова нещо за повече от пет минути. Никой друг, за който съм чувал, също нямаше да го търпи — просто е лошо за бизнеса.
Ето защо фактът, че става сега, беше или адско съвпадение, или означаваше нещо съвсем друго, а вие можете да се досетите на кое от двете залагах.
Обадих се на още двама, похарчих още осем империала и не научих нищо ново, но потвърдих това, което ми беше казал милият Доновър, и получих име, описание и адрес на поне един от източняците, които изцеждаха търговците на пазара Ристал. Казваше се Юзеф. Хубаво източняшко име.
Никога не съм светвал източняк. Надявах се да не ми се наложи и този път. Най-вероятно нямаше. Но можех да го пораздрусам малко.
„Е, Лойош. Вече знаем всичко, което трябва да знаем, за да излезем навън и да ни убият“.
„О, добре, шефе. Точно на това се надявах“.
„Добре де, почти всичко. Налага се да се добера до още двама от Ушичките за друго парче, но би трябвало да е лесно“.
Така и се оказа. Струваше ми няколко часа търпение, но го получих.
Прибрах се късно вечерта, след като си взех за отпразнуване бутилка вино, което не бях срещал досега. Изтегнах се на леглото и намерих бележка от Кийра. Съобщаваше, че ще ме потърси утре. Бях доволен, че приятелите ми се грижат за мен, и съжалявах, че щях да й липсвам. Особено след като бях имал възможността да се поизфукам малко, че съм подредил пъзела или поне голямо парче от него.
Какво щях да й кажа, ако беше тук? Може би нещо мъгляво и тривиално, от сорта, че в някой момент всяка сложна ситуация се подрежда сама до нещо просто и праволинейно. Бедата е, че до този момент вече щеше да е много късно.
А може би този път нямаше.
„Сигурен ли си, шефе?“
„Какво искаш да кажеш?“
„Ами, мислех си, ако богинята демон бърка в главата ти…“
„Дойош, престани да се заяждаш!“
„Не, шефе. Сериозно. Просто съм малко притеснен. Имаш план, разбрал си какво става, само че ако…“
„Точно това ми трябва в момента. Ужасно ми трябва увереността ми да бъде разбита от…“
„Шефе, аз само…“
„Ясно де“.
Е, той е познайникът ми. Това означава, че работата му е да се притеснява за такива неща. Също така означава, че ако нещо ме гложди отвътре, понякога работата му е да го извади на преден план. Но не ми харесваше много. Не ми харесваше да мисля за това и особено не ми харесваше, че Лойош може да се окаже прав.
Ако не можеш да се довериш на собствените си мисли, какво ти остава?
„Ъъ, това помогна ли, шефе?“
„Не, но и не навреди. Все едно, виното беше калпаво“.
Слязох на долния етаж да взема метла и да почистя счупените стъкла. Петната вино по стената оставих — реших, че ще е добре да ми напомнят, макар да не бях много сигурен за какво точно.
Ами ако Лойош се окажеше прав? Ако всичко в главата ми бе насадено там от богинята демон по нейни лични съображения — съображения, на които вече не се доверявах, ако изобщо се бях доверявал някога? Или ако беше просто продукт на илюзорна логика и изкривени възприятия?