— О, не са. Наричам го Мракоубиец, защото ми харесва как звучи. Опасно, злокобно и прочие.
Опасно, злокобно и прочие.
— Добре.
Което така и не ми каза дали Лейди Тилдра е способна да изпита наслада от моето наслаждение от храната. Надявах се да може. Е, може би някой ден щях да го разбера.
На другата сутрин се събудих бързо. Бързо, но не както го правя, когато Лойош писне предупредително или когато чуя някакъв звук, който ме кара да посегна за оръжие, а бързо, в смисъл че моментално бях съвсем буден и мислех: „Днес приключвам с чакането. Днес мога да се задвижа. Днес мога да започна да действам“.
Виждате ли, всичко е до контраста: обикновено не се възбуждам толкова само защото ми предстои да се набутам в ситуация, в която може да ме накълцат на съставните ми части. И, разбира се, в корема ми имаше елемент на страх. Но след толкова дни досадна работа, която презирам, беше истинско облекчение да знам, че най-после влизам в действие. Почти можех да разбера какво изпитва един дракон преди битка или дзур преди дуел. Или сигурно не можех, но си мислех, че мога, а това беше почти толкова добре.
„Днес сме в настроение, а, шефе?“
„Добро настроение, Лойош. За първи път от толкова време, че не държа да си спомням“.
„Не знам дали да го повярвам. Е, какво ще правим най-напред?“
„Убиваме богинята демон“.
След кратко мълчание той отвърна:
„Шефе, по всяко друго време щях да кажа «ха-ха». Но…“
„И сега можеш да кажеш «ха-ха». Всъщност не сме готови да светнем богинята…“
„Добре!“
„… днес“.
„Тогава какво правим?“
Очертах плана си. Не последва никакъв коментар колко е глупав. Тъй като всеки път в миналото, когато ми беше казвал, че плановете ми са глупави, бях оцелявал, фактът, че този му хареса, ме попритесни. Напъхах разни неща в една торба, метнах я на рамо и излязох.
Като първа и неотложна задача, тръгнах в ранното утро по улицата и си купих от количката топъл лангош. Отбих се в гостилницата отсреща и изпих чаша посредствена клава. Не мислете, че се оплаквам от кладата — изпих си я с най-голямо удоволствие. Споменът за живот без капка клава все още беше пресен в ума ми.
Но пък лангошът беше чудесен.
Излязох от гостилницата и заобиколих зад нея.
„Лойош…?“
„Чисто е, шефе. Никой не те наблюдава“.
Сандор отиде в едно спретнато вързопче зад контейнера за смет и Влад се върна за няколко часа. Лойош и Роуца се появиха, изчакаха зареяни неловко с много пляскане на криле, докато си наглася наметалото, след което кацнаха на раменете ми.
„Радвам се да те видя, шефе“.
„Хубаво е, че се върна“.
Опипах да се уверя, че това и онова са леснодостъпни и достатъчно разхлабени за измъкване, след което казах:
„Добре. Да почваме“.
Лейди Тилдра, с потръпващата й по крака ми кания, почти сякаш се съгласи.
Пътят до площад Фалворт беше дълъг, повечето по моста Петата миля. Въздухът беше свеж, с прохладата от океана и без следа от вонята на кланиците.
„Винаги е най-добре да те убият в хубав ден, а, шефе?“
„Така вече бива. Липсваше ми цинизмът ти“.
В един момент забелязах, че си тананикам, и спрях.
Лойош и Роуца се редуваха да прелитат над мен, завъртаха в кръг и понякога кацваха на раменете ми. Имах чувството, че Роуца също се радва, че отново е с мен. Аз също се радвах. Почесах я под брадичката.
„Добре, Лойош. Акцията се задейства на хълма Фалворт“.
„Мислех, че ще идем до онова място на Хармония“.
„Точно така. Това първо. Но акцията не започва, преди да сме стигнали Фалворт“.
„О. Значи мога да подремна през първата част?“
„Всъщност би могъл. Но просто за всеки случай…“
„Ясно, шефе. Е, сега какво?“
„Сега ще прекараме няколко убийствено скучни часа“.
„Нямам търпение“.
И бях прав при това. Мястото го намерих съвсем лесно, на Хармония, на четвърт миля североизточно от Шестте кьошета, заех позиция на улицата срещу номер четири, скрих се в сянката и зачаках. Лойош заобиколи до другата врата. И той зачака. Около три часа и малко повече. Това получаваш, когато започваш рано сутрин.
„Да сверим това, шефе: източняк, малко по-висок от тебе, гладко обръснат, къса руса коса, златна халка на лявото ухо, носи нещо като къс меч в кафява кожена ножница“.