— Ах, ти…
Вдигнах крак да го изритам отново и той млъкна.
Казах:
— В случай че още не си схванал, не ми харесваш много. По-добре ще е да не ми даваш повод да те харесвам още по-малко. Чувствай се свободен да кажеш на приятелчетата си за мен обаче. Ако напуснат града, ще ми спестят работа. А ако тръгнат подире ми, ще ми е толкова забавно, че няма да се сърдя за допълнителната работа.
Лойош се върна на рамото ми. Обърнах гръб на Юзеф и излязох.
Южна Адриланка миришеше необичайно приятно.
„Шефе, знаеш ли, че си голям катил?“
„Мда“.
„По-лошото е, че ти харесва“.
„Да“.
„Липсваше ти да си катил през всичките тези години, нали?“
„Да“.
„Гордея се, че те познавам“.
„Мхм“.
Тръгнах на запад, докато не намерих отворен пазар. Взех си клава от уличния продавач и платих няколко медника отгоре за чаша, в която да я изпия. Стоях си и я пиех. Съвсем на открито. Приличах на себе си, с два джерега на раменете. Клавата бе чудесна.
„Та това беше лесната част, така ли, шефе?“
„Изнервен ли си?“
Роуца помръдна на лявото ми рамо.
„Малко“ — отвърна Лойош.
„За какво?“
„Че стоим тук така“.
„Добре. Ще вървим тогава“.
Така че тръгнахме: безцелно, но все на запад, като от време на време завивахме леко на север. Все още беше рано, а не допусках, че Вааски е от ранобудния тип. Аз поне не бях от него, докато бях в Организацията.
„Шефе, можеш ли да ми обясниш нещо?“
„Вероятно не, но ще се опитам“.
„Нарочно ли оставяш време на източняка да направи онова, което му каза да не прави?“
„Искаш да кажеш, време да предупреди Вааски ли? Да“.
„Тази част от плана не ми я обясни“.
„Беше моментно хрумване“.
„Нещо против да ми кажеш защо?“
„Не мисля, че мога да го обясня“.
„Хм“.
„Ще пробвам обаче. Първо, искам да знам дали ще го направи. В смисъл, ако Юзеф наистина съобщи на Вааски, това ще ми каже дали има лоялност или може би просто, че Юзеф го е страх повече от Вааски, отколкото от мен. Трябва да зная това“.
„Срещу нищожната цена да влезеш в капан?“
„Хе. Все едно не сме го правили преди!“
„Не преднамерено. Добре, не често пъти преднамерено“. „Второ… ох, трудно е да се обясни“.
„Надяваш се да ти падне възможност да убиеш някого?“
„Не точно“.
„Надяваш се някой да се опита да те убие?“
„Това е по-близо“.
„Шефе…“
„Като изритах онзи гадняр в лицето, се настървих, Лойош. Трябва ми обаче повече от стръв“.
„Не разбирам“.
„Знам“.
„Но не ми харесва“.
„Знам“.
„Не ти е присъщо да взимаш решения, основани на…“
„Знам. Чувствал ли си се някога полузаспал и да не си сигурен дали сънуваш, или не?“
„Аз не сънувам, шефе“.
„Е, казах ти, че е трудно да се обясни“.
„Шефе…“
„Работата е, че ако си в положение, в което не знаеш дали сънуваш, се опитваш да се събудиш, за да разбереш“.
„Ще се доверя на думата ти“.
„И ако не подейства, играеш го, все едно че наистина се случва, защото какъв друг избор имаш?“
„Полузаспал не е добър момент за взимане на решения“.
„Да съм казал, че е“.
„Това вече малко ме успокоява“.
„Освен това все още има да се събере полезна информация. Тъй че си има и практическа страна“.
„Ясно. Полезна информация. Добре, шефе“.
„Но пък бих могъл да ида при богинята демон, да размахам Лейди Тилдра в лицето й и да кажа: «Ти ми създаде този проблем, хайде оправи го». Да ти кажа, идеята богинята демон да се появи насред заседание на Съвета и да вкара джерег в пътя ми допада“.
„И на мен, шефе. Но се съмнявам, че е практична“.
„Мда. Не знам как да стигна до Залите й, това първо“.
„Това ме успокоява“.
„Ъъ… всъщност може би знам“.
„Шефе…“
„Спокойно, Лойош“.
Спрях за още една клава, изпих я и дадох евтината чаша на един стар просяк с два медника вътре. Из Южна Адриланка има доста просяци. Никога не съм виждал обаче просяци в Града. Може би драгарите ги избиват. Не бих го изключил.
Повървях известно време безцелно по улиците. В момента просто си мислех да дам време на Вааски сам да се появи. Сега като си помисля, може би съм изкушавал съдбата и джерег. Но никой не ми налетя.