„Мъча се да реша дали да се прехвърля до Града и да проведа този разговор“.
„Шефе, какъв е смисълът да вадиш оръжие, преди да имаш цел?“
„Имам цел, Лойош!“
„О. Не знаех“.
„Работата е, че с това нещата наистина ще почнат да никнат“.
„Вярно е“.
„Разчетът на времето ще стане сложен“.
„Да, ще стане“.
„Особено след като не знам колко време ще му отнеме на, ъъ, оръжието. В смисъл, нямам представа. Ден? Година. Нещо по средата?“
„Е, винаги можеш да му кажеш да го направи бързо“.
„Не ми се прави на смешен“.
„От теб се уча, шефе“.
„А и наистина, когато изчисляваш как ще реагира някой на нещо, никога не си сигурен. Искам да кажа, мисля, че знам какво ще направи, но ако греша?“
„Да. Ако“.
„Тъй че се мъча да реша…“
„Уплашен си, нали, шефе?“
„Не точно уплашен. По-скоро нервен“.
„Аха“.
Повъртях това-онова в главата си. Беше два следобед. Накрая казах:
„Добре, Лойош. Да тръгваме“.
„Към Града?“
„Не. Тази част ще я отложим“.
„О, забавната част“.
„Мда“.
Роуца и Лойош излетяха във въздуха и потеглихме.
Хълмът Фалворт се издига над Каменния мост, по който, някой ми го каза веднъж, би минала императрицата, ако изобщо реши да мине през реката. Тук елитът на източниците живее близо, или поне не много далече от драгарите в онова странно междинно състояние в живота, когато те са готови да отъркат рамене с нас. Срещал съм някои от тях. Те са предимно криота и цалмот, с по малко йорич тук-там. Странни са. За източниците, които живеят на хълма Фалворт, те са или искрено дружелюбни, или въодушевено се преструват. За други източняци те са по-лоши и от типичния благородник дракон, ако можете да си го представите.
„Каква е играта, шефе?“
„Имат стъклен прозорец“.
„Значи са богати“.
„Да. С Роуца готови ли сте да счупите прозорец?“
„Става“.
„Сигурен ли си? Не забравяй…“
„Мога да го направя, шефе“.
„Добре. Ще те държа в течение докъде съм. Колкото по-добър разчет, толкова по-скучно ще е“.
„Аз съм за скучното“.
„Ставаме двама“.
Между улиците Крушова градина и Плавей, които излизат на пазара Фалворт, има голяма четвъртита сграда от червен камък, която дава под наем помещения за различен бизнес. На първия етаж има пивница с някакво парче дърво, нарисувано на табелата. Мисля, че истинското име на гостилницата е „Плавей“, но всички я наричат „Клончето“. Хубаво заведение: тапицирани пейки и столове около маси от здраво дърво, офорти на всички фенери, такива неща.
Качих се по няколкото стъпала и влязох. Гостилничарят ми се намръщи и сигурно щеше да каже нещо, в смисъл че не е разрешено за източняци, но го изгледах, преди да е успял да отвори уста, и предполагам, че премисли. Освен това не седнах. Тръгнах направо към задното помещение и дръпнах завесата настрана.
„Право до задното и през…“
„Видях, шефе“.
Двама драгари седяха на една маса над нещо като счетоводна книга.
Единият вдигна глава.
— Ти пък кой си?
Което щеше да е интересен въпрос, ако все още бях Сандор.
— Ти си Вааски, нали?
— Чу какво те попитах.
— Пратеник съм.
— От?
— От приятеля ти Юзеф.
— Кой?
Изведнъж се притесних: изглеждаше искрен.
— Юзеф — повторих. — Източнякът от пазара Ристал.
— А, да. Какво иска?
— Каза, че операцията е приключила и че напуска града.
Вааски се намръщи.
— Защо?
— Защото иначе ще пострада.
— Ще пострада?
— Аха.
„Сега, Лойош“.
„Идваме“.
— От кого?
— От мен.
Усмихнах се.
Очите му се присвиха и внезапно ме споходи чувството, че може да ме е познал. После завесите се раздвижиха и Лойош и Роуца влетяха вътре. Или по-скоро Роуца влетя. Щях да попитам Лойош къде е, но нещата се разиграха бързо.
Двамата станаха и Роуца налетя в лицето на приятеля на Вааски, който изгуби равновесие и падна отново в стола си. Блъснах Вааски с рамо, извадих нож и го забих в другия. Улучих го под сърцето, оставих ножа там и се обърнах към Вааски. Беше като танц. Доста плавен.