Дръпнах Лейди Тилдра и щом я извадих, усетих внезапен прилив на непобедимост. Трябваше да се погрижа да не вярвам на този прилив — можеше да ме вкара в неприятност. Но този път поне изглеждаше оправдан: Вааски изграчи тънко, съвсем не като джерег, и потрепери.
Чух се да казвам: „Пусни я!“ и едва тогава осъзнах, че държи кама.
Не се поколеба. Просто я пусна.
Лейди Тилдра, мила и твърда в ръката ми, беше станала малко по-къса и много по-широка — оръжие за рязане на гърло. Идеално за ситуацията. Какво съвпадение, нали?
Казах:
— Ако засека само намек, че някой от двама ви опитва физически контакт, ще ви взема душите.
Вааски заслужаваше възхищение: не трепна дори. Приятелят му простена, но беше заради парчето стомана, щръкнало от него. Хвърлих му бегъл поглед и го успокоих:
— Ще живееш.
Той понечи да отвърне нещо, но се закашля и по устните му изби червеникава пяна. Може и да не бях прав.
„Лойош…“
„Идвам, шефе. Добре ли си?“
„При мен всичко е наред“.
— Така — казах на Вааски; — Сега трябва да поговорим. Аз съм…
— Знам кой си.
— Добре. Това спестява време.
Лойош влетя в стаята и кацна на дясното ми рамо. Роуца зае позиция на лявото.
„Какво стана?“
„Нищо“.
„Усетих нещо. Не можех да обърна внимание, но ти беше…“
„Не се притеснявай за това, шефе“.
Огледах мълчаливо Вааски, докато премислях нещата.
„Оплете се в завесата, нали?“
„Млъкни, шефе“.
„Дръж ги под око, Лойош. Трябва да знам, ако някой от двамата опита физически контакт“.
„Държа ги“.
„Никакви завеси няма на пътя“.
„Млъкни, шефе“.
— Добре, милорд Вааски — казах. — Имаме проблем, двамата с теб.
Той ме изгледа гневно. Или може би свирепо. Никога не съм бил много сигурен в разликата.
— Възхищавам се на хитрината ти — казах му. — Но не мога да позволя това да се случи. По лични причини.
— Ти си толкова умрял, Талтош, че едва ли си струва да говоря с теб.
— Да, вероятно си прав. Но трябва да свърша някои неща, преди да опъна петалата. И вероятно не искаш да ги направя на теб.
— Добре де. Говори.
— Точно затова съм дошъл.
Покашлях се.
— Както казах, операцията приключи. От този момент сте разкарани от Южна Адриланка. Знам за кого работиш, между другото, и това не ме плаши. Малко неща ме плашат в този момент, след като, както сам каза, бездруго вече съм си умрял.
— Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме.
— Стиска ти, лорд Вааски, признавам ти го.
— Спести ми комплиментите си, мъртвецо.
Само за секунда ми се дощя да го пробода. Но не го направих, а той знаеше, че няма да го направя, тъй че…
— Казваш на боса си, че… не. Казваш на боса си да каже на боса си, че Южна Адриланка е извън играта. За теб и за Лявата ръка. Всички операции на джерег тук спират. Каквото източняците искат да правят тук, си го правят.
— Да бе, Талтош. И той ще послуша, защото го казваш ти, така ли?
— Не, ще послуша, защото съм много убедителен и защото ще е много по-евтино да се откаже.
— И ти ще го убедиш в това?
— Да.
— Добре де, ще му предам.
— Междувременно се разкарваш оттук. Ако те видя отново от тая страна на реката, няма нужда да ти обяснявам какво ще се случи, нали?
Очите му отбягваха моите.
— Няма. Мисля, че съм наясно за това.
— Хубаво. Погрижи се за съдружника си. Изглежда неразположен.
Обърнах му гръб и излязох. Плавно.
„Лойош?“
„Не помръдват“.
„Добре, значи е чисто. Хайде навън. И внимателно със завесата“.
Минах през помещението. Домакинът хвърли поглед към мен и набързо извърна очи. Клиентите — трима-четирима — също внимаваха да не поглеждат в моя посока. Беше точно като след убийство, само дето бе отнело повече време и никой не беше умрял. Е, освен ако приятелят на Вааски не се предадеше.
Излязох на улицата. Лойош и Роуца излетяха през счупения прозорец и се върнаха при мен.
Почувствах се гузно за прозореца.
Бързо тръгнах обратно на изток. Лойош рече:
„Оцеляхме“.