„Да. Притеснен ли беше?“
„Аз? Разбира се, че не, шефе“.
„Аз бях. Рискован ход беше“.
„Добре, признавам, че ако вътре имаше още двама, можеше да стане интересно“.
Върнах се в Шестте кьошета и намерих нещата на Сандор точно където ги бях оставил. Лойош ме увери, че няма никой наоколо, тъй че си ги облякох отново, не без известно съжаление, смесено с чувство на облекчение.
Добре, определено бях отпушил бента. Сега предстоеше да видя чии ниви ще се наводнят.
13.
Вино Дескани(продължение)
Ако следваш препоръките на сервитьора, нещо, което почти винаги правя във „Валабар“, виното, което върви със салатата, е и виното, което съпровожда птичето блюдо. Всъщност не знам причината за това, макар да допускам, че вероятно има нещо общо с преходите.
В едно добро ядене преходите са важни независимо дали вкусът има съвсем деликатни разлики спрямо предишния, както между рибата и гъшия корен, където маслото и лимонът определят вкуса, ши разликите са драстични, както между салатата и пилешкото.
В този случай виното осигуряваше приемствеността и напомняше на устата ми, че колкото и да се променят нещата, и колкото и един момент да е напълно различен от предишния, те все пак са моменти в един непрестанен поток, продукт на всичко станало досега и пораждащи онова, което ще последва: задържащата се студенина на виното, съчетана ту с пълнотата на червено, ту с елегантността на бяло, която ни кара леко да се отдръпнем от неустоимото настояще на пилешкото и прогласява вечния контекст на живот или ядене.
Мда, ако все още не сте го разбрали, яденето ме настройва философски. Поетично също така. Примирете се.
Но искам да подчертая нещо: виното, което пиете със салатата, е различно от виното, което пиете с птичето блюдо. Едно и също е, но това, което се случва на небцето ви, е толкова различно, че и виното е различно. Както когато поздравите определен господин с едни и същи думи и един и същи тон предишния ден и в деня, в който сте се съгласили да го светнете: контекстът променя важността на поздрава.
Различието в храната правеше и виното различно; променяше всичко.
— Това е доста добро — отбеляза Телнан.
Не беше толкова поетичен като мен.
Липсата на поредно ястие е част от яденето, също както паузите между нотите са част от музиката. Всъщност последната част нямаше и да я знам, ако не беше ми го казал Айбин. Но мога да удостоверя, че е вярно за едно добро ядене.
След птичето знаеш какво предстои, защото е точно това, което всъщност си поръчал — преди половин живот сякаш. Поръчката ти си седи закътана някъде в ума ти през цялото ядене. Всяка глътка, всяка хапка е била наслаждение сама по себе си и същевременно подготовка за предстоящото.
По този начин, разбира се, в „При Валабар“ те карат да поизчакаш, докато си пиеш виното, което върви с птичето блюдо.
Разчистват масата, като ти оставят половин бутилка вино и чашите. След това наминават и ти дават съвсем нов комплект прибори. Не мога да се сетя за някаква друга причина да го правят, освен че бавят преднамерено, за подсилване на напрежението. Ако това е причината, мога само да кажа, че действа. Нови чинии, нови поставки, нови чаши за вино. Звукът — тих, но безпогрешен — от всеки поставен на масата прибор е като музика. Или, предполагам, като онова, което би била музиката за хора, изпитващи към нея същото, каквото аз към храната.
— Какво следва? — попита Телнан.
— Каквото си поръчал.
— О.
Той се намръщи.
— Вече не помня какво съм поръчал.
— Тогава получаваш удоволствието да бъдеш изненадан.
Той кимна.
— Върши работа.
— Приемаш с охота това, което предстои, нали?
— Не е ли така с всеки?
— Не в смисъла, който имам предвид.
— А-а. Мисля, че разбрах.
— Това типично ли е за дзур, или си е просто твоя черта?
Той примига. Не мисля, че знаеше отговора. Накрая се спря на:
— Защо искаш да знаеш?
— Хубав въпрос. Не съм сигурен.
— Опитваш се да разбереш какво е да си благородник дзур, нали?