— Може би да.
— Защо?
— Телнан…
— Мм?
— Опитваш ли се да разбереш какво е да си, ами, като мен?
— Разбира се.
— Защо?
— Мое право си е.
— О. Добре.
„Добре, Лойош. Готови ли сме за нова дълга разходка“.
„Ние ще летим, ако е все едно за теб. Къде отиваме?“
„В Града“.
„О. Време ли е за онази задачка?“
„Крайно време, мисля“.
„И кой отива? Ти или Сандор?“
„Сандор. Не мисля, че аз бих се справил“.
„Точно това си мислех и аз“.
Минахме през реката по Каменния мост, което удължи доста ходенето. Все едно, нямах какво друго да правя. Денят бе студен и вятърът малко щипеше, но ми беше приятно да ходя с новите ботуши. Когато бях напуснал града, с джерег по петите и с объркан живот, трябваше да отделя време да си взема нови ботуши. Но сега нещата бяха различни. Сега животът ми беше объркан, а джерег бяха по петите ми.
Мда.
Някои пътници по Каменния мост ми хвърляха бегли погледи, но държах очите си наведени и нищо не се случи. Каменният мост, разправят, бил най-старият от мостовете, свързващи двете части на Града. Определено е най-тесният и в днешно време най-малко използваният. Не знам защо е поставен там, където е, освен ако двете части на града не са се разраснали в различни посоки от предвижданото. Което е нелогично — човек би си помислил, че щом мостът е вдигнат, тъкмо той би трябвало да предопредели как ще расте Градът. Но това е било много отдавна и просто отива в списъка на нещата, които не разбирам.
Мостът винаги е вдъхвал стабилност обаче. Какво повече може да иска човек?
Заобиколих Имперския дворец отдалече — по-точно крилото на джерег, отчасти заради казаното от Кийра. Не съм съвсем освободен от предразсъдъци. Лойош бе милостив и се въздържа от коментари по въпроса.
На свечеряване тръгнах по улица Долен Кийрон и през стария си квартал. Настръхнах. Долавях, че и Лойош е още по-нащрек. Непрекъснато ми се искаше да отпусна ръка на дръжката на Лейди Тилдра, но успях да се сдържа.
Още по-трудно беше да не спра пред стария си офис и да позяпам малко към него. Отново устоях. Направо влязох вътре: безвреден източняк, който и норска не може да застраши, това бях аз. Или по-скоро Сандор.
Мисля, че след два месеца в ролята на Сандор би трябвало да си прережа гърлото.
Собственикът на билкарския дюкян вежливо ме попита какво ще желая. Това беше удовлетворително. Явно няколкото години работа за източняк бяха оставили следа. Отвърнах му с широка усмивка:
— Търся нещо за подарък за чичо ми.
Не реагира веднага. От друга страна, фразата не беше чак толкова необичайна. Попита:
— Какви билки пие обикновено?
Покашлях се и повторих, много бавно:
— Търся нещо за подарък за чичо ми.
— О! — Зяпна ме, но дори и втораченият поглед не можа да пробие през маскировката. Което беше странно — не беше кой знае каква маскировка. — Какъв точно подарък имате предвид?
— Всичко, което продавате, би било идеално.
Той ме изгледа странно и рече:
— Не сме използвали тоя шифър от три години.
— О. Съжалявам. Кой е нови… не, все едно. Извинявай.
Той кимна и минах покрай него в следващата стая.
Играта „шереба“ си вървеше и можех да се закълна, че същите пънове си бяха в същите столове, в същите пози, със същите купчини монети, натрупани по същия начин, както при последното ми влизане тук. Ако бях погледнал лицата им, несъмнено щях да видя разлики, но не си струваше. Дежурният „мускул“ ми хвърли поглед. Посочих многозначително към отсрещната врата и леко кривнах глава. Той ми кимна и отидох до стълбището.
Непознат джерег стоеше облегнат на стената на горната площадка. Спрях на средата и казах:
— Крейгар вътре ли е?
— Така мисля. За кого да кажа…
— Кажи му, че е дошъл един със съобщение от Кийра Крадлата.
Той почти се ококори и мисля, че си спечелих известно уважение.
Изкачих познатите стъпала и ми хрумна, че това място, някогашният ми кабинет, е може би единственото учреждение в Империята, където един източняк би могъл да очаква, че ще се отнесат с него вежливо. Като завещание, можеше и да е по-зле.