Не познавах типа, който седеше зад някогашното бюро на Мелестав, преди Мелестав да се поддаде на изкушението. Кимна ми и рече:
— Оная врата. Влизай направо.
Да, позната ми беше „оная врата“. Някога беше моята врата. За около половин секунда изпитах раздразнение, че Крейгар е заел кабинета ми, после осъзнах колко е нелепо. Много внимателно огледах, щом влязох, и ето го и него, седнал зад бюрото и ме гледа с универсалната си самодоволна усмивка, за разлика от самодоволната усмивка при разпознаване.
— Аз съм Крейгар — каза ми. — Сядай. Носиш съобщение от…
— Мда, излъгах за тая част. Нещо против да затворя вратата?
— Влад!
Приех го за „да“ и затворих вратата.
— Какво си…
— Нещо против да отвориш прозореца, Крейгар?
— Защо? О!
Отвори прозореца. Лойош и Роуца влетяха и заеха позиции на раменете ми. Лойош изсъска за поздрав към Крейгар, който затвори прозореца след тях.
— Добре дошъл, Влад. Какво си…
— Ти — прекъснах го — си просто най-потайният кучи син, когото познавам.
— Какво съм направил пък сега?
— Това, което си правил от години и така и не си ми го казвал.
— Ъъ… Влад, не съм сигурен, че…
— Кажи на собственика, че товарът му е готов и че може би ще му трябва повече място, за да складира всичко.
Челюстта на Крейгар увисна, което ми донесе малко удовлетворение.
— Как си… Не знам кой въпрос да задам първо.
Кимнах и казах:
— Животът ми често е такъв.
— Влад…
— Добре, можем да се върнем на въпросите ти след малко. Първо имам една работа за теб.
— Каква?
— Да възложиш поръчка.
— Каква поръчка?
— Кажи на собственика…
— В смисъл, сериозен ли си за това?
— Какво те кара да мислиш, че се шегувам?
— Мм, добре. Сериозен си. Трябва да… Циците на Вийра, Влад! Просто идваш тук и… Добре. Имаш ли име?
— Сандор.
— Добре, къде го намирам този Сандор?
— Не, не. Това е моето име. Докато съм маскиран.
— Това маскировка ли е? Мислех, че просто си променил кройката на дрехите си.
— Млъкни — предложих му.
— Хубава барета обаче. Стои ти.
— Млъкни.
— Добре де, хубаво, вече знам как да те наричам, докато не отговаряш на въпроса ми.
— Искаш да кажеш името на обекта.
— Да, може да е от полза.
— Критнак. Магьосничка. Лявата ръка.
— Добре. Някаква друга информация?
— Сестра й е мъртва.
— Ясно. Това важно ли е?
— Съмнявам се.
— Какво друго?
— Много е добра. Успя да ме намери, когато не би трябвало да може.
— Сигурен съм, че това ще го стресне. Нещо друго?
— Откога си му свръзка, Крейгар?
— Около, ъъ, деветдесет години някъде.
— Как се запозна с него?
— Един общ приятел ни запозна.
— Приятел? Мислех, че Алийра не може да те понася.
Той се изкиска.
— Едно на нула за теб, Влад.
— Крейгар, не ми ли каза веднъж, с безкрайно много думи, че не знаеш как може да се стигне до Марио?
— Ъъ, не помня да съм казвал такова нещо. Може само да съм намекнал.
— Хе.
— Но също така го попитах дали иска да се включи тогава — добави той. — Не искаше.
— Защо не?
— Изобщо не помислих да го питам. Обикновено не го правя.
— Добре.
— Изчакай тук — каза Крейгар. — Трябва да свърша една работа.
— Става.
Седнах да чакам.
„Мислиш ли, че ще го направи, шефе?“
„Искаш да кажеш, вместо да изтича да си вземе наградата за главата ми?“
„Да“.
„Вярвам му. А ти?“
„Да, но най-вече защото ако не занесе съобщението на Марио, Марио ще го убие“.
„Правилно“.
Погледнах отворената врата и се зачудих дали да не я затворя. Но не, това вече не беше моят кабинет. Огледах се. Липсваше ми, да. Може би не чак толкова много, но ми липсваше.
— Добре, Влад. Сега мога ли да задавам въпроси?
Подскочих почти до тавана и изгледах Крейгар свирепо.
— Не питай защо така и не съм те убил, защото не мисля, че знам отговора.
Той се усмихна. Може би така и не го бях убил, защото бе единственият, който винаги знаеше кога се шегувам.