Намръщих се.
Мамка му.
— Проклет да си, Крейгар.
— Аз ли?
— Ти. Преди да кажеш това, си мислех, че имам план.
— А-ха. Като оня, дето открил, че стените му са кухи, когато видял една катерица да си прави гнездо в тях, и рекъл: „Проклета катерица, мислех си, че си имам хубав дом, докато не се появи“.
— Точно така, да. Мислех си, че имам план.
— Адски добър при това. Кой точно проблем откри току-що?
— Маскиран съм.
— Тъй че?
— Тъй че типът, който се опитвам да изкарам от бърлогата му, няма да може да ме намери.
— А следващият план?
— Има една къща в Южна Адриланка, на Улицата на чужденците. Лявата ръка движи операциите си от нея. Мислех си да вляза и да видя колко гърла мога да прережа, преди да ме свалят.
— Хмм. Обезсърчени сме, така ли?
— Малко.
— Какво ще кажеш за резервен план, в случай че ти дойде умът, преди да опиташ тоя?
— Измисли ли нещо?
— Не. Плановете са твоят ресор. Моят е разбиването им.
— Добре. Радвам се, че уредихме разпределението на труда.
Като изключим, че седеше на моята страна на бюрото, усещането бе съвсем като по-рано. Щях да му се насладя повече, ако не бях толкова зает с усилието да измисля как да се измъкна от кашата, в която се бях забъркал.
След няколко минути размишление казах:
— Нещата вече са задвижени. Трябва да разкараме Терион. Щом светнем любовницата му, Лявата ръка ще ме подгони, в добавка към всички останали. — Въздъхнах. — Тъжно е. Всички искат смъртта ми.
— Вярно си е.
— А съм такъв страхотен тип.
— И това е вярно. Всички го казват. Можеш ли да ми кажеш защо всъщност си се забъркал в това?
— Заради Коути — отвърнах.
— О.
Имаше неща, които не обсъждахме с Крейгар, и Коути беше повечето от тях. Той се покашля в умерено неловкото мълчание и рече:
— Добре. Значи ти трябва нов план.
— Всъщност може би просто една-две малки модификации в стария.
— Какво имаш предвид?
— Да те помоля за помощ.
Крейгар се усмихна. Изглеждаше доволен. Понякога му се чудех.
— Искаш да разбера кой в Съвета току-що се е изнервил, че схемата му в Южна Адриланка е била провалена.
— Да. Можеш ли да го направиш, без никой да разбере, че работиш за мен?
— Не бери грижа.
Изругах наум.
— Нещо друго? — попита Крейгар.
— Може би…
— Да?
— Можеш ли да намериш Терион?
— Предполагам. Но може да отнеме време.
— Добре. Просто се постарай никой да не разбере, че го търсиш.
— И как точно си представяш, че мога да направя това?
— Не знам. Никога не съм знаел как точно работиш. Просто се погрижи никой да не разбере.
Той само ме гледаше.
— Проклятие, Крейгар, не схващаш ли? Не разбираш ли в какво се забъркваш? Ако научат, че ми помагаш, ще те убият.
— Ами…
— Ще те убият, Крейгар. Не знам как ще те намерят, но ще те намерят и ще те убият. Няма да живея с това на съвестта си. Ако не можеш да измислиш как да го намериш, без да разберат, че го търсиш, изобщо не го търси.
— И ще си го намериш ти, така ли? Как?
— Ще измисля начин.
— Хм.
— Това не е отговор. Искам съгласие.
— Вече не работя за теб. — Той се ухили. — Не можеш да ми заповядваш.
Намерих приложение на няколко по-изобретателни ругатни, които бях научил от един орка, с когото бях пътувал за кратко. Крейгар ме изчака търпеливо да свърша.
— Предполагам, че заплахата да те убия ще е контрапродуктивна — казах накрая.
— А изпълнението й ще е съвсем неуместно.
— Мда. — Пръстите ми забарабаниха по облегалката на стола.
После се отпуснах.
— Добре. Да се върнем в началото и да огледаме нещата отново.
Той кимна и зачака.
— Какво става, ако убия Терион?
— Не получава шефския стол в Съвета. Има правила за умрелите…
— Мда. Друго какво?
— Не знам кой го получава. Вероятно Демона. А може би не.
— А Южна Адриланка?
— Какво Южна Адриланка?
— Кой я гушва?
— Без Терион предполагам, че Лявата ръка ще се разкарат. Може би ще я гушне тоя, дето вземе мястото. Или пък ще я даде на някой, който го е подкрепил.