Тъкмо му бях подал малка хапка от телешкото ми. Изражението му бе на човек, който току-що е открил, че храната може да бъде сюблимна. Да, познавах това изражение и завиждах на въодушевлението му.
Пообщувах си известно време с гърдите, което ме ангажира твърде много, за да завиждам. Малко по-късно той попита:
— Как се прави пипереният сос?
— Наистина ли държиш да знаеш?
— Щом е свързано с това, да, определено.
— Стапяш две лъжици гъша мас, разбъркваш няколко лъжици стрит на прах източняшки червен пипер. Разбъркваш, но не го оставяш да загори. Получаваш наситен пиперен вкус.
— О. Да, много е наситено. Направо е…
Търсеше думата.
— Сюблимно — предложих му.
— Да.
Започват с телешките гърди. Не знам какви точно връзки имат, но телешкото им винаги е такова, каквото дори дядо ми не успяваше да намери. Основния сос го правят с лук, чесън, източен червен пипер, сол и съвсем малко домат. И накрая пипереният сос с горчива сметана. В общи линии, това е.
Удивително, нали? Толкова просто и елементарно — и такъв ефект. Тук някъде има поука.
Върнах се в Южна Адриланка безопасно и тръгнах по познатите ми улици към Двора на Донър. Тук нямаше много хора, а малкото, които имаше, не обръщаха никакво внимание на безобидния дребен Сандор.
„Шефе, какво правим?“
„Сега е моментът, в който убивам богинята демон“.
„Сега е моментът, в който ме уверяваш, че не се шегуваш“.
„Ще се върна след малко. Не се отдалечавай“.
Извадих Лейди Тилдра.
„Шефе, какво…“
Положих я на олтара.
Нещо затрептя някъде вътре и извън мен, със стържещ звук и усещане, което не беше болезнено, но като че ли трябваше да бъде. Последва пауза с неизвестна продължителност, в която виждах само едно ужасно яркосиньо, а когато то помръкна, дясната ми ръка май трябваше да се е превърнала в златно блещукащо копие, което почти моментално се преобрази просто в ръката ми, все още държаща Лейди Тилдра.
— Здрасти, богиньо — казах.
Получи се по-добре, отколкото бях очаквал: стоях в Залите й точно както ги помнех, а тя беше може би на четири стъпки от мен, И Богоубиец бе оголен в ръката ми. Забелязах как се отпусна леко, докато ме гледаше.
— Не знаех, че можеш да правиш това. Трябва да се погрижа да запечатам този портал.
— Ако имаш шанс.
— Ако имаше намерение да ме убиеш, нямаше да ми говориш — отвърна ми тя.
— Все още не е много късно.
— Не се пазаря със смъртни.
— Дори смъртни, които имат силата да те унищожат?
— Особено с тях.
— Върши ли ти работа тази политика?
— Зависи. Къде ти е познайникът?
— Остана си в реалния свят. Гледа да хвърка по-далече от гнева ти.
— Умно. Та какво пъхна чеп под седлото ти?
— Какво под кое?
— Прощавай. Все те мисля за фенариец. Какво сложи щръбка на ножа ти?
— Някои спомени се върнаха.
— Откъде?
— Оттам, където си ги била скътала.
— Аз? Много ме надценяваш, фенариецо. Или подценяваш.
— Не мисля. Запомнил съм, че бъркаше в главата ми.
— Не бях аз…
— Лъжеш.
— … точно. И не ме наричай лъжкиня. И би ли имал нещо против да прибереш това нещо?
— Предпочитам да си ми е в ръката. Вдъхва ми повече увереност.
— Дори с него, не вярвам, че можеш да ми навредиш. Не и тук, не и след като ми даде време да се подготвя. А за тези няколко мига имах време да се подготвя.
— Може би си права. Вероятно не мога да ти навредя. Но докато обмисляме този въпрос, хайде да си побъбрим малко. Искам да знам какво стана със спомените ми. С мисловните ми процеси. Искам да знам какво ми направи и защо. И освен ако не държиш да пробваме онова „може би“…
— Талтош Владимир, не можеш да влезеш в Пътеките на мъртвите и да очакваш едновременно да съхраниш всичките усещания, които си получил, и да запазиш разсъдъка си. Намесих се, за да те предпазя да не полудееш.
— Тук има нещо повече, богиньо.
— Да речем.
— Е?
— Какво „е“?
— Имаш план за мен. Или съм част от план, който включва още нещо, нещо твърде мащабно, за да мога да го проумея, и твърде деликатно, за да ми го довериш, и твърде важно за мен, за да рискуваш.