— Не е невъзможно.
— Кажи ми за него. Нека да го разбера. Довери ми го. Поеми риска. Един от нас трябва да поеме риск. Ако ти не щеш, ще го направя аз.
Погледа ме замислено, както аз бих погледал замислено телешки гърди, в които се каня да забия едни остри неща. Беше по-висока от драгар, което означаваше много по-висока от мен. Лицето й беше скулесто, тъмната й коса изтеглена назад и имаше по една става повече на всеки пръст. Най-сетне проговори:
— Казах всичко, което смятам да кажа, и заплахите ти не ще ме принудят да кажа повече. Опиташ ли се да изпълниш заканата си, ще те унищожа напълно. Ти си в моите Зали, източняко. Не ме принуждавай да ти показвам на какво съм способна.
Беше странно. Усещах онзи ужасен гняв в корема си. Исках да проверя за онова „може би“. Исках го по най-лошия начин. Беше ми все едно дали аз ще я докопам, или тя ще ме довърши, просто исках веселбата да започне. Но ставаше и още нещо. Нещо, което задържаше капака. Нещо, което опази гласа ми спокоен. Нещо, което…
Нещо, което бе Лейди Тилдра.
И някак си сякаш от разстояние се зачудих дали се радвам, или съжалявам, че беше тук.
— Дължиш ми, богиньо. Не съм сигурен за какво или колко, но ми дължиш.
— Въпрос на гледна точка. Има и други.
— Богиньо, сред моя народ се разказват истории за теб и дженоините.
— Какво по-точно?
— Би ли се отнесла с мен така, както те с теб? Или очакваш да реагирам другояче?
— Не си го и помисляй. Случаите са съвсем различни.
— Струва ми се, че…
— Но от друга страна…
Замълчах и изчаках да продължи.
— Възхищавам се на куража ти да дойдеш тук така — каза тя след малко. — Не е типично за теб.
— Напоследък общувам с дзур.
— Но не дойде, за да ме унищожиш. Какво всъщност искаш?
— Обяснение.
— Знаеш, че няма да го получиш. Какво искаш?
— Аз…
— Не ме разигравай, Талтош Владимир. Трябва ти помощ, а си твърде ядосан, за да ме помолиш за нея, както е редно. Добре, склонна съм да ти помогна по няколко причини, най-вече защото, както знаеш, имам планове за теб. Но трябва да ми съдействаш. Трябва да ми кажеш какво точно искаш. Иначе не мога да го направя.
— Богиньо, не ме познаваш толкова добре, колкото си вярваш.
— Наистина ли възнамеряваш да ме убиеш?
— Как мислиш?
— Какво желаеш от мен?
— Не сме приключили с това, между другото.
— Знам го по-добре от теб. Междувременно, какво искаш?
Всъщност не бях мислил за това. Но…
— Не съм сигурен. Ако взема, че вляза в една къща, пълна с магьоснички от Лявата ръка, всички решени да ме убият, би ли могла да ме защитиш?
— Не мога да се меся във вътрешните дела на Великите домове.
— Страхотно.
— Не пряко поне.
Усмихна се, богинята му с богиня.
— Ако знаеш някой косвен метод да ме измъкнеш оттам жив, ще се радвам да го чуя. Мислел съм си за разбиване на телепортен блок.
— Не, това би било пряко.
— Предполагам, че божествената поява е изключена?
— Боя се, че да.
— Е, тогава какво?
— Доста добра съм в пращането на сънища.
— Мда. Пращала си ми няколко, нали?
— Да.
— Последният ме отпрати на Изток и ми струва един пръст.
— Той не беше последният.
— О.
— Е? Какво ще кажеш?
— Май схващам накъде клониш.
— И?
— Става.
— Тогава ще те върна.
— Добре, кажи ми какво ще…
Дотам успях да стигна, преди Залите на Вийра около мен да изчезнат и да се озова пред олтара й в Южна Адриланка.
15.
Кнедли
Баща ми прекарваше часове и часове, мъчейки се да ме научи как да правя хубави кнедли, но предполагам, че просто има неща, за чието правене не съм скроен. От друга страна, дори да бяха добри, нямаше да притежават съвършената консистенция на кнедлите във „Валабар“.
Номерът с кнедлите, повече от може би всичко друго, което съм се опитвал да приготвя, е, че изискват търпение: търпение сместа да се получи точно както трябва, търпение да пуснеш всяка отделна кнедла, търпение да ги извадиш от водата в подходящия момент. Обикновено влагах почти същото количество труд в подготовката да светна някой тип, но предполагам, че това ми е доставяло повече удоволствие, или нещо такова.