След като отделям толкова много време в правенето на аналогии между убийство и готвене, редно е да се спра малко на търпението, защото то наистина е ключов фактор и в двете. Странно, но преди да вляза в този занаят бях смятал, че по природа съм нетърпелива личност. Оказа се, че стане ли дума за извършване на убийство, нямам проблем да седя и да чакам съвършения момент, преди да ударя, или да стоя някъде навън и да наблюдавам някого, или да следя някой тип дни наред, докато науча всеки негов ход.
Не знам защо съм способен да проявя огромно търпение с някои неща, а с други ставам припрян, нервен и накрая просто изругавам наум и заявявам, че задачата е изпълнена, или се самоубеждавам, че резултатът е достатъчно добър.
С готвенето и убиването всъщност не бива да има „достатъчно добър“ резултат. Трябва да достигнеш толкова близо до съвършенството, колкото е възможно, или да си намериш друга работа. Което всъщност направих.
Гледах мълчаливо Телнан, докато се трудеше над своята кетна, придружена от валабарско зеле, за което бих могъл да кажа много, ако съм склонен. Едно от изкуствата при съставянето на блюдо — изкуство, което във „Валабар“ са усвоили до съвършенство — е в определянето кое върви добре с какво. Предполагам, че е като избора на подходящо оръжие за финализирането на някого — съчетава се с всички други фактори като особените умения на индивида и подходящото време и място.
Тъй че ето ви още една прилика между убиването и готвенето, която да подкрепи разсъжденията ми за нуждата от търпение, когато правиш смърт или кнедли. Но това са разсъжденията ми сега — много след онова ядене и всичко, което го последва. Тогава просто се хранех и изобщо не мислех за убийство — въпреки че може да ми е минала през ума някоя мисъл как така и не съм успял да направя кнедли толкова добре, че да задоволят баща ми. Или самия мен, впрочем.
Наградата за това, че си направил кнедлите добре, е в това, че разполагаш със съвършената гарнитура за телешки гърди по валабарски. В смисъл, захапваш кнедлата и получаваш взрив в устата от чистия сос, който е поела. Великолепно е.
Единственият проблем е, че към този момент наистина трябва да позадържиш темпото — вече е имало твърде много храна за твърде кратко време и много ясно осъзнаваш, че скоро ще стигнеш до края на възможностите си.
Мисля, че Телнан направи няколко коментара, които не чух; или ги чух, но вече не ги помня. Мисля, че бяха за начина, по който сосовете се съчетават с кетната, но не съм сигурен. Покрай телешкото и кнедлите просто не можех да обърна достатъчно внимание.
Друго сходство, ако щете, между извършването на убийство и отдаването на върховно удоволствие: и двете изискват пълна съсредоточеност.
„Шефе!“
„Проклятие!“
„Какво има, шефе?“
„Всичко е наред, Лойош“.
„Ако още веднъж го направиш това, ще те ухапя. В смисъл много, много силно“.
„Разбрано. Колко време ме нямаше?“
„Цяла вечност. Почти час“.
Проверих по Глобуса. Беше ме нямало около двайсет минути.
„Добре. Да се прибираме вкъщи“.
Върнах се в светая светих на стаята си и се настаних да чакам. Чакането продължи около три минути, преди да осъзная, че седенето и неправенето на нищо ще ме побърка.
„Знаеш ли, може да продължи дни, шефе“.
„Или седмици“.
„Не можеш просто да обикаляш седмици“.
„Няма просто да обикалям. Наумил съм си цел“.
„О, добре. Накъде тогава?“
„Нанякъде“.
Излязох навън и тръгнах нанякъде, с Лойош и Роуца над мен, но много близо. Лойош май беше изнервен.
От този ден си спомням най-вече лица, подминати на улицата. Лицата на източняци, от моя народ: стари и млади, един, който изглеждаше доволен от нещо, двама, които изглеждаха нещастни, неколцина, които изглеждаха умислени, други двама, които се озъртаха. Един тип, приблизително на моята възраст, улови погледа ми и ми кимна. Изобщо не помня къде ги видях или какво правех — просто вървях, предполагам. Но помня лицата.
— Има един момент — беше ми казал Телнан — в който или нападаш с всичко, с което разполагаш, или правиш нещо друго. Този момент, точно преди да си поел отговорността, е моментът, в който научаваш кой си.