— Добре — бях му отвърнал. — А ако не се харесаш?
Беше се засмял, все едно че се бях пошегувал с него. Но това, което трябваше да го попитам, бе как преживяваш междинните секунди, часове или дни, които водят до този момент? Ако го видех отново, щях да го попитам, но отговорът едва ли щеше да ми свърши работа. Каквото и да бях, все пак не бях дзур.
„Та кажи ми, шефе. Смяташ ли просто да се мотаеш из Южна Адриланка колкото там дни или седмици се наложи?“
„Общо взето, да“.
„О, каква радост!“
Няколко часа по-късно свърнах към пазара Ристал. Беше пълно с хора, които купуваха и продаваха разни неща. Тъй че поне тази част от операцията действаше. Взех си пликче ядки пикен и ги дъвчех, докато вървях. Пикените не растат близо до Адриланка, внасят ги от, мм, отнякъде. Безумно скъпи са. Мисля, че затова ги харесвам толкова.
По някое време се върнах в стаята си и поспах малко.
След това държах кама, после Лойош ми каза, че всичко е наред, после Лойош изрева и тогава се събудих. Беше едно от онези неща, където споменът ми няма нищо общо с реално случилото се, само че сега започваха да ме притесняват повече от някога. Дали беше заради Вийра, или всеки минава през това, когато познайникът му го събуди посред нощ, за да го предупреди, че някой се опитва да го убие, само за да каже след това не, не се притеснявай, това е просто твоят приятел убиец?
Хмм. Нека го перифразирам.
Но пък я по-добре да го прескоча.
„Марио е — каза Лойош. — Съжалявам, че те изплаших“.
„По-добре е от алтернативата“.
На глас казах:
— Влез, Марио.
Завесата се отмести и той влезе. Запалих лампата и посочих стола.
Той седна и каза:
— Извинявай, ако съм те събудил.
— Не спях. Какво има?
— Приключи.
Прозях се и кимнах.
— Мм?
— Приключи.
— При… О! — Съсредоточих се върху това. — Какво стана?
— Моля?
Покашлях се.
— Какво се говори на улицата? Или какво ще се говори?
— О. — Той помисли малко. — Магьосничката е била смъртоносно промушена от неизвестно лице или лица в момента на появата й от телепорт посред нощ на площад Дай’бани близо до Имперския дворец. Причината за смъртта е единичен удар с широк нож, нанесен в тила и прерязал гръбначния стълб. Свидетели не е имало. Без съмнение, след дълго и задълбочено разследване, гвардията Феникс ще свият рамене и ще кажат: „Марио го е направил“. — Не се подсмихна самодоволно, което сто на сто изискваше голяма сдържаност.
— А-ха — казах. — Схващам. Не, чакай. При появата й от телепорт?
— Естествено. Винаги има един миг на дезориентация, когато си…
— Да, но ти как… Все едно.
Марио се усмихна.
— Благодаря — казах му.
— Това е най-малкото, което бих могъл да направя при тези обстоятелства. Нещо друго да ти трябва?
Виж, това беше въпрос.
— Да ти се е искало да светнеш целия дом Джерег? И половината Лява ръка?
— Понякога да, знаеш ли.
Кимнах.
— Уважавам разбиранията ти.
— Нещо, което да ти трябва в границите на разумното?
— Освен с масово клане на джерег, не мисля, че това може да се разреши като накараш някого да стане мъртвец.
— Мда, някои неща са така. Странно, нали?
— Понякога ми е трудно да го повярвам.
След като Марио напусна, се изтегнах на леглото.
„Утре, Лойош. Действаме утре“.
„Знам, шефе“.
На следващата сутрин не си губих времето. Станах и излязох за минути. Не че бързах толкова, но ми бяха омръзнали съмненията и съображенията. Отидох до Шестте кьошета, зачаках там с вид на човек, който няма какво да прави, и наблюдавах. Докато наблюдавах, драснах бележка и я сгънах. От външната страна поставих адреса на офиса и указания как да се стигне дотам.
След около пет минути зърнах един кандидат и казах:
— Ей, момче. Ела тука.
Удостоен бях с подозрителния поглед на хлапак, на когото сигурно съм приличал, когато бях на девет.
— Ела тука — повторих. — Стига да обещаеш, че няма да ме набиеш.
Оказа се подходяща тактика. Приближи се към мен и му метнах един империал.
— Искаш ли още един?
Той зяпна монетата, завъртя я между пръстите си, прибра я в джоба и се ухили.