— Кой трябва да убия?
Гласът му не беше мутирал още. Беше облечен с памучна туника, която трябваше да е била синя преди много време, и кафяви вълнени панталони.
— Никога не убивай за по-малко от хилядарка — казах му. — Това е по-лесно.
— Какво искаш?
— Тичаш до Града и предаваш съобщение.
— Правил съм го.
— Не и за толкова много, обзалагам се.
Той сви рамене.
— Другия го получавам, когато се върна с отговор, нали?
— Правилно.
— А ако не ми даде отговор?
— Лош късмет.
— Добре. Тук ли ще бъдеш?
Кимнах и му връчих бележката.
— Можеш ли да четеш?
— Малко. — Намръщи се и огледа написаното, после кимна. — Това го схванах.
— Хубаво. Ако се върнеш за по-малко от два часа, правя ги два империала.
Тръгна ходом само за да ми покаже колко е независим. Сигурен съм, че е драснал в мига, в който се скри от погледа ми. Хареса ми.
„Можех да ти спестя няколко империала, шефе“.
„Знам. Но точно сега искам да си наблизо“.
„Очакваш неприятност?“
„Не. Просто… Искам да си наблизо“.
„Добре“.
Прибрах се, прибрах всичко, което беше Влад, поне външно, в една торба, и казах довиждане на стаята. Каквото и да се случеше, нямаше да се върна тук. Тази част не ме натъжи.
Върнах се на Шестте кьошета и си купих круша. Изядох я бавно. Оплакнах си ръцете на пазарната чешма и оставих медник за бедните, защото щеше да изглежда странно, ако не го бях направил.
Зърнах хлапето около минута преди то да ме зърне. Връчи ми бележка. Погледнах я, уверих се за подписа и му дадох два империала. Изгледа ме странно.
— Чудиш се какво общо може да има някой като мен с дома Джерег?
Хлапето кимна.
Усмихнах се. За кратко бях изкусен да го накарам да погледа, докато се превърна отново във Влад. Интересно. Защо трябваше да ми се иска да впечатля това улично хлапе? Може би наистина ми напомняше за мен самия. Но само му се усмихнах загадъчно и казах:
— Ще се видим пак.
— Едва ли — отвърна то. Предполагам, че държеше последната дума да е негова. Приличаше на мен, да.
Отдалечих се от пазара и намерих едно спокойно място, където да мога да проуча внимателно бележката.
„Влад има задна стая е Белия фенер знам мястото и ще ти осигуря защита бъди там е шест часа Крейгар“.
„Окей, Лойош. Това е уредено“.
„Не го знам Белия фенер, шефе“.
„Аз знам къде е. И или се доверяваме на Крейгар, или не“.
„Имам ли право на глас?“
„Не“.
„Така си и мислех. Кой ще прехвърли реката?“
„Сандор“.
„Добре. Кога?“
„Сега“.
„Рано е“.
„Да. Тъй че може би просто все още не наблюдават мостовете“.
„По кой ще минем?“
„По Верижния“.
„Защото е тясно или просто за да затрудним работата?“
„И двете, разбира се“.
Час по-късно бях минал по моста безопасно. Помислих дали да не ида до „Валабар“ и да изчакам там, но имаше много причини да не го правя. Най-вече защото не бе тайна колко го обичах и със сигурност щеше да е под наблюдение, след като се знаеше, че съм наблизо. Тъй че се върнах до Имперската библиотека, взех първата книга, която ми попадна, и почетох няколко часа.
Точно преди петия час напуснах библиотеката да си хвана карета — от онези, които обслужваха Двореца. Третият кочияш нямаше нищо против да вози източняк. Или поне източняк, който предлага да плати двойно и в аванс. Сандор се качи в каретата и дръпна перденцата. След четирийсет минути Влад слезе насред площад Малак. Не погледнах кочияша, докато слизах; просто се изгубих в тълпата на пазара. Лойош и Роуца кацнаха на раменете ми.
„Имаш ли план кога влизаме, шефе?“
„Не“.
„А ние?“
„Искам ви и двамата с мен“.
Намерих място, от което да наблюдавам мястото, от което можеше да се наблюдава входната врата. Установих, че там няма никой, и смених мястото. Схванахте ли?
Станах отпуснат, спокоен и много по-уверен, отколкото налагаше ситуацията. В който момент осъзнах, че ръката ми се е отпуснала на дръжката на Лейди Тилдра. „Благодаря ти“, казах й наум и почти се изненадах, че не последва отговор. Какво беше имала предвид Сетра с онова за „събуждането“ й? Можеше да стане ужасно претъпкано в главата ми. Щеше да се наложи да ги накарам да се редуват. Сигурно щях да мога…