„Време е, Лойош“.
„Знам“.
Пресякох улицата с празни ръце, небрежно отпуснати, и влязох през входната врата, все едно че беше съвсем безопасно. Е, може и да не беше, но никой не ме нападна. Никой не ми обърна особено внимание дори.
Площад Малак не е от най-класните части на града. Не е от местата, където ще отидеш, ако искаш да отъркаш лакти с най-високопоставените благородници. Изключението е една гостилница с изключителен списък на вина и що-годе прилична храна. Няма табела, която да указва името на заведението, само един ярък бял фенер, който продължава да гори дори през деня.
Отвътре „Фенерът“ е с каменна облицовка със синя мозаична украса и няма нормални маси, а само някакви мънички, та да си сложиш питието до удобното кресло. За мен беше добро място, защото тук джерег изпъкват. Клиентелата е главно дракони, дзур, лиорни и тиаса. И аз изпъквах, но Демона също щеше да изпъква, както и всеки, докаран с неприятелски намерения към мен. Също тъй убийството на някого там вероятно щеше да предизвика повече раздразнение от страна на гвардията Феникс, отколкото на джерег им се искаше.
Щом влязох, събрах погледите на всички вътре. Това беше добре. Щеше да ме притесни всеки, който не ми е хвърлил някой и друг поглед. Тръгнах направо към дъното, където имаше две врати, една до друга. Погледнах домакина. Посочи ми дясната врата и влязох през нея.
Беше стая за частни посещения, добре осветена, без прозорци и най-важното, без никого вътре. Оставих вратата отворена и се настаних отстрани, откъдето можех да я виждам достатъчно добре, но без видимо да се поставям в идеална отбранителна позиция. Лойош и Роуца клечаха на раменете ми неподвижно и в очакване, като мен. Долових смътен психичен шепот — говореха си нещо. От другото помещение се носеше постоянно тихо бръмчене от разговори. Никой не говори шумно в „Белият фенер“.
Проверих времето. Беше точно шест. Зачаках.
След около две минути един джерег, когото не познавах, влезе, направи се, че не ме вижда, очите му пробягаха по останалото из стаята, а след това кимна към вратата. След миг влезе Демона, последван от друг телохранител, който затвори вратата. Демона не беше се променил много. Не станах.
Той седна срещу мен и рече:
— Е, Влад?
— Няма ли първо да поръчаме пиене?
— Говори.
— Не държиш да си общителен значи?
Изгледа ме, без да каже и дума.
— Жалко. А си мислех, че сме приятели.
— Говори — повтори той с интонация от типа „Това е последният път, в който ще го кажа, преди да наредя да те убият, и не ми пука какво сме се разбрали или какви може да са последствията, вмирисан говнян задник такъв“. Добър съм с интонациите.
— Цяла тайфа искат да вземат стол номер едно на Съвета. Аз…
— Кандидатстваш за работата?
Изкисках се.
— Благодаря за предложението, но ще пасувам. Мисля да мина на суха стока.
— А-ха.
— Терион има подкрепата на Лявата ръка, по причини, в които няма нужда да навлизаме. Ти…
— Ти го направи! — избухна той.
Вдигнах вежда и не отвърнах. Той изсумтя:
— Добре. Продължавай.
— Мога да ти го дам.
— Можеш?
— Да.
— Как?
— Това си е моя работа.
— Ако мислиш, че това ще те измъкне от куката за онова, което направи…
— Не, не мисля. Измъкването ми от куката не е част от сделката. Но искам трийсет часа, просто за да мога да довърша това.
— Не говоря от името на дома Джерег.
— Трийсет часа от твоите хора.
— Това е по-възможно. Е, да чуем.
— Южна Адриланка.
— Какво Южна Адриланка?
— Искам джерег да не я пипат. Цялата.
— За колко дълго?
— Да речем… до края на следващото царуване на дракон.
— Доста дълго може да се окаже.
— Да.
— Едва ли ще си жив дотогава.
Изкисках се.
— Доста меко казано.
— Имах предвид, лорд Талтош, как очакваш да го наложиш?
— Вярвам ти.
— Не, не ми вярваш.
— Е, да, май си прав.
— Тогава?
— Имам приятели.
Погледна ме и изчака.
— Допускам, че вече си чул за онази, дето са я светнали снощи.
Той сглоби няколко неща в ума си и кимна бавно.
— Разбирам.