— Мда.
— Ще свърши работа, предполагам. Много искаш обаче.
— Знам.
— Организацията там ще се разрасне сама и ще реват за някой, който да я движи. Много работа ще е да се задържи джерег вън.
— И аз го виждам така. Но знаеш какво получаваш за това.
— Можеш да ми го дадеш, така ли?
— Така мисля.
— Мислиш.
Кимнах и казах:
— И, разбира се, ако не се озовеш на място номер едно, не плащаш.
— И животът ти не е част от сделката?
— Не е.
— Окей. Друго какво?
— Като част от оставянето на Южна Адриланка на мира преговаряш с Лявата ръка. Те я въртят и…
— Жена ти. Там е цялата работа, нали?
— Мда.
— Добре. Чудех се защо се забъркваш в това. Вече знам.
— Аха.
— Набутвам се във всичко това заради нея.
— Да.
— Като герой дзур, дошъл да спаси девицата.
— Улучи.
— Тя как го приема?
— Не е твоя шибана работа.
— Така и предполагах.
— Е, разбрахме ли се?
— Ще съм съвсем честен. Не знам как мога да отзова Лявата ръка в момента. Не се подчиняват на никого.
— Да, но ако бъдат, мм, отзовани, както се изрази, мисля, че можеш да се договориш с тях да стоят настрани и да не се бъркат.
Погледна ме замислено.
— Не знам какво си намислил, разбира се. Но ще зависи как точно ще бъдат отзовани.
— Съгласен.
— Ще ми кажеш ли?
— Не.
— Тогава не мога да ти отговоря, нали?
— Преговарям с тях.
— Преговаряш.
— Аха. Ако искаш, може да дойдеш на преговорите.
— О?
— Ще се срещна с тях някъде към седем.
— Къде?
— В Южна Адриланка. На Шестте кьошета. Улицата на чужденците, номер единайсет. Срещата ни е там.
— И съм поканен?
— Да. Поне там започваме преговорите.
— А кога ще приключат тези преговори?
— Както казах, ще ми трябват около трийсет часа.
— Значи не мога да ти дам отговор преди това.
— Можеш, разбира се. Чу условието.
Той кимна замислено.
— Доста много искаш.
— Но и ти получаваш много.
— Така е.
— И както казах, чувствай се поканен.
— Мда. Бих могъл да намина.
Дадох му малко време да помисли. Отчасти съжалявах, че вече не съм в Организацията и не работя за тип като него. Животът щеше да е много по-прост.
След малко Демона кимна.
— Да, на трийсетте часа. И да, зависи как ще минат преговорите. Ако ми осигуриш поста, в Южна Адриланка няма да има външна намеса до края на следващото царуване на дома Дракон, ако не ме гътнат дотогава, което дойде първо.
— Така става.
— Знаеш, че ще е все едно, нали?
— Мм?
— Имам предвид, ако смяташ да помагаш на ония да…
— Не смятам. А и за тях ще е по-лошо, освен ако не намерят някой, който знае как да върти такава операция по-ефективно.
Демона кимна и каза:
— Сигурно е страхотна жена.
— Да.
— Лошо, че нещата се обърнаха така, Влад. Щеше да ми е приятно да работиш за мен.
Кимнах.
— Желая ти късмет — каза той.
— Благодаря.
Демона стана и излезе с телохранителя си.
— Добре мина, Влад — каза Крейгар. — Е, ще можеш ли да го отиграеш?
— Надявам се.
16.
Червено вино
Има едно място, през което минах, когато посетих Изтока преди две години… Някаква ливада, проснала се под гол скалист склон, свършваше при гора. Не беше много голяма, но беше пълна с какви ли не храсти и цветя и се случи така, че попаднах там по време, когато всички те — рози, брекина, офика, мушна, детелина и какво ли не още — излъчваха особените си миризми.
Сетих се за нея, защото във виното, което Михи ни поднесе с телешкото, имаше нотки от всички тях.
Оставих чашата и отворих очи.
Михи ми смигна и се отдалечи, а Телнан отпи глътка вино, кимна и отбеляза:
— Върви добре с храната.
— Просто извадихме късмет.
Усмихна се. Само едно ядене и вече започваше да схваща чувството ми за хумор.
— Обзалагам се, че в това има цяло изкуство, нали? В смисъл, да избереш подходящото вино за всяко ястие.