— Има — отвърнах. — Не знам как го правят, но с удоволствие жъна плодовете.
— Мислиш ли, че можеш да хванеш разликата обаче? Имам предвид, между виното, което върви съвършено с яденето, и вино, което просто върви? Има ли, не знам как да го кажа, много повече удоволствие в това?
Всъщност трябваше да помисля над това, и не само за да се опитам да разбера въпроса му. Отвърнах:
— Има много неща, които не забелязваме, но които все пак са много важни.
— Да, вярно е — отрони събеседникът ми дзур. Помълча малко замислен и повтори: — Вярно е, наистина. — Сякаш бях казал нещо много дълбоко.
Оставих го да мисли, хапнах още малко телешко и казах:
— Охлаждат го съвсем малко, специално за мен, въпреки че не би трябвало да се сервира така. Не изстудено като бяло вино, но съвсем леко охладено. Просто смятам, че виното е по-хубаво, когато е леко охладено. За разлика от брендито.
— И от героизма — добави той и се ухили.
— Мм?
— Най-трудно е да си герой, когато трябва да го направиш хладно.
— Не те разбирам.
— Просто се пошегувах.
— А, добре.
— Вярно е обаче.
— Не те…
— Едно е да се хвърлиш в битка, когато врагът те превъзхожда числено и просто, нали разбираш, сечеш и вървиш напред по най-добрия възможен начин. Съвсем друго е, когато трябва просто да чакаш, всичко е против теб и няма кого всъщност да нападнеш. Всичките демони в главата ти те почват, готов си да се уплашиш при всеки повод, но все пак трябва да продължиш. Май не го описвам много добре.
— Не мисля, че съм попадал в подобна ситуация.
— Не е толкова забавно, колкото може да си помисли човек.
Кимнах и отпих глътка вино. Съвсем леко охладено, точно както го обичах.
— Бил си тук през цялото време?
Крейгар поклати глава.
— Закъснях.
— Помислих си, че ще го направиш. Очакваше ли да ми извърти номер?
— Влад, още не си излязъл оттук.
— Вярно.
— Аз ще изляза пръв.
— Също като в доброто старо време.
— Донякъде.
— Ей, Крейгар. Мъча се да си спомня нещо.
— Да?
— Всичките онези пъти, когато излизах през някоя врата и се чудех дали някой от другата страна не чака да ме светне, имаше ли някой?
— Имаш предвид дали някой те е дебнел, когато си се оглеждал дали някой те дебне? Не, доколкото си спомням, но може и да не съм бил наблизо.
— Това може да се окаже първият път, знаеш ли.
— Казваш го само защото си суеверен източняк и смяташ, че ако го кажеш, няма да се случи.
— Точно така.
— Добър план.
И даже подейства. Поне никой не ме светна, докато излизах от „Фенера“.
— Сега какво? — попита Крейгар. — Гладен ли си? Трябва да хапнем нещо все пак.
— Ами да вземем да се върнем за още час-два?
Крейгар се изкиска и попита:
— В офиса?
— Бива.
Стигнахме без неприятности, но ще излъжа, ако кажа, че по пътя не бях изнервен.
Типът, който въртеше играта, ми кимна. Не забеляза Крейгар.
— Как го правиш? — попитах го, след като влязохме в стария ми кабинет и той се настани зад моето бюро.
— Кое?
— Как караш хората да се подчиняват на заповедите ти, след като дори не те виждат.
— О. Пиша много бележки.
— Опасно.
— Изгарят ги. И знаеш как е: обикновено в тях няма нищо уличаващо.
— Не знам, Крейгар. Достатъчно е само някой да…
— Искаш ли си работата, Влад?
— Не, благодаря.
— Тогава млъкни.
— Правилно. Млъквам.
— Какво правим по-нататък?
— Лявата ръка ме подгонва.
— Как им бягаш?
— Не бягам.
Изгледа ме мълчаливо. После попита:
— Оставяш ги да те спипат?
— Отивам при тях.
— Защо, ако мога да попитам?
— Не мога да ги оставя да ме гонят. Това, че ме гони джерег, е достатъчно лошо. Да ме гони и Лявата ръка…
— Почакай. Не искаш да те гонят, тъй че ще им се предадеш сам? В смисъл, от една страна изглежда логично, но…