— Може би изобщо не трябваше да се опитвам да го обяснявам.
— Мда, грешка. И къде се развива ситуацията?
— В една къща в Южна Адриланка. Лявата ръка е отседнала там, ако мога да се изразя така.
— Къде точно?
— Няма нужда да го знаеш.
— Къща пълна с магьоснички и ти просто влизаш?
— Изтеглям ги навън всъщност. И не са толкова много, колкото вчера по това време.
— Хмм. Гръб трябва ли ти?
— В това не можеш да помогнеш, освен ако не си по-добър чародей, отколкото съм мислел.
— И ти не си кой знае какъв чародей, Влад.
— Уредил съм помощ.
— Добре. Но ако ти трябва резервен нож, нямам нищо против да…
— Не, благодаря.
— Знаех, че ще кажеш така. Точно затова попитах.
— А-ха. Гладен ли си? Черпя.
— Какво ще кажеш да пратя някой да донесе нещо?
— Притеснен си да те виждат с мен публично?
— Ти нямаше ли да си?
— Е, щях.
Крейгар поръча супа от морски дарове от „Медальонът“. Донесоха я и я изядохме. Никога не бях ял в „Медальонът“, въпреки че не беше далече от офиса. Не знам защо така и не бях влизал там. Толкова по-зле. Хубава супа.
Докато се хранехме, Крейгар каза:
— Няма ли да ме попиташ за името, което поиска?
— Вече го имаш, така ли?
— Да, всъщност затова наминах там. Намирането на обущар в Южна Адриланка ми се стори излишен труд.
— Добре, впечатлен съм. И кой е той?
— Нилант.
— Чувал съм това име. Кой е?
— От Съвета. Контролира част от Южна Адриланка, тъй че сигурно се е сетил…
— Коя част?
— Товарният превоз.
— Товарният превоз? Какво има да му се контролира на превоза?
— Влад, не всичко, което се превозва, е съвсем законно.
— Не се ли оправят орка с това?
— Да. Но той ги купува, когато му потрябват. Освен това върти малко хазарт при кейовете.
— Добре. В такъв случай е обяснимо. Как реагира?
— На това, че му объркваш плановете? Ами, ако вече не се е опитвал да те убие като всички други в Организацията, сигурен съм, че ще започне. В общи линии нищо не се е променило.
— Да, това му е хубавото на положението ми: трудно е да стане по-зле.
— Не си прав. Можеш да го направиш и по-зле. Можеш да се натикаш в ръцете на банда магьоснички, които искат да те убият. Това вече ще е по-зле.
— Никога не бих направил нещо толкова глупаво.
— Щом казваш. Е, предприемаме ли нещо?
— За кое?
— За него. За Нилант.
— А. — Замислих се. — Не. Нека ме гони из Южна Адриланка. Не мисля, че има да играе кой знае каква роля повече.
— Добре.
Привършихме и оставихме съдовете на бюрото — добре де, на бюрото на Крейгар.
— Мисля, че е време да тръгвам — казах.
— Само минутка.
Затвори очи и след малко каза:
— Не бих излязъл от предния, Влад.
— Някой чака?
— Хората ми не виждат никой, но казват, че не гарантират нищо. Много улично движение.
— Ако някой чака, задният също ще е покрит.
— Тогава мини през тунела.
— Идеално. Какъв тунел?
— Направих някои промени.
— Защо? В смисъл, защо точно ти? Би могъл да излезеш през предната врата и никой да не забележи.
— Помислих, че може да се върнеш, а знам, че не телепортираш много напоследък.
— И затова си прокопал тунел?
— Съвсем къс.
— Къде излиза?
— Зад галантериста, отсам площад Малак.
— Аха. Къде започва?
— Онази стая в мазето, където някакъв древен народ е практикувал дивашките си ритуали.
— Лабораторията ми?
— Не ми вършеше никаква работа.
— Предполагам. Добре, води.
— А, Влад…
— Да?
— Хубави ботуши.
Запали фенер и ме поведе надолу по стъпалата и в мазето. Миризмата на плесен и допирът на мръсния под събудиха много спомени. Повечето ми оборудване бе изчезнало, но мангалът още си беше там, подпрян на отсрещната стена. Не видях никакъв вход, тъй че погледнах Крейгар питащо.
Той се подсмихна и изви леко един от стенните свещници. Нищо не се промени, но чух тихо изщракване.
— Таен вход със скрит проход и тайна ключалка — отбелязах. — Трудно ми е да го повярвам.