— Не можах да устоя.
— Стигна ли до избиването на строителите?
— Тази част я забравих.
Отиде до средата на стената отляво и натисна. Отвори се безшумно и Крейгар поведе. Беше тясно — едва имаше място да се проврем — но достатъчно високо, за да не ни се налага да се навеждаме. Стените изглеждаха довършени, може би с плочки, а ботушите му кънтяха в пода. Когато заговорих, имаше ехо.
— Оставил си пода на мазето мръсен, но си сложил под тук?
— Ами, когато ми предаде нещата, плюс толкова много пари, просто не знаех какво да правя с тях.
Нямах отговор на това, тъй че замълчах и продължих след танцуващата светлина на фенера в ръката му. Стори ми се доста дълго.
Тунелът не се разклоняваше. Изведе ни до едно стълбище, което свършваше с тясна врата. Крейгар долепи лице до нея.
— Шпионка ли? — попитах.
— Че как без шпионка?
Дръпна едно въже, което висеше от тавана, и вратата се отвори.
Той излезе, огледа се и ми кимна. Последвах го. Нямаше никого.
— Благодаря, Крейгар.
— Късмет, Влад.
Минах по Верижния мост. Чувствах се оголен и уязвим, въпреки че Лойош и Роуца бяха нащрек за всеки, който само хвърли поглед към мен. Към седмия час стигнах до Шестте кьошета. Продължих по Улицата на чужденците до мястото за наблюдение, което вече бях използвал.
„Добре, Лойош. Виж какво става“.
„Тръгвам, шефе“.
Шмугнах се зад ъгъла на сградата, успокоен от тежестта на Роуца на рамото ми.
„Нищо засега, шефе“.
„Търпение. Щом са забелязали преди, ще забележат и сега“.
„О, аз съм си търпелив. Ти как си?“
„Побърквам се“.
„Така си и мислех. Ъъ, шефе? Нещо против да ми кажеш какво стана, когато те забелязаха? Или е тайна?“
„Тайна е. Не мога да ти се доверя дали няма да предадеш информацията на Империята“.
„Правилно. Случайно да ти хрумва, че на Империята не й пука дали ще те убият?“
„Империята ме харесва. Ако ме опухат, сигурен съм, че ще носи нещо бяло. Поне за един следобед“.
„То пък голямата утеха… Някой излиза“.
Стомахът ми се обърна.
„Добре“.
„Шефе, би ли ми казал просто в най-общи линии какво ще правим?“
„Влизаме в къщата“.
„Влизаме ли? Какво…“
„Имам план, Лойош“.
„Как излизаме живи?“
„Планът не стига чак дотам. Какво прави магьосничката?“
„Озърта се“.
„Добре“.
„Да остана ли тук?“
„Да. Продължавай да наблюдаваш“.
„Излезе още една. Говорят си. Да се приближа ли да ги подслушам?“
„Не. Стой, където си“.
„Трета вече“.
Вдишах дълбоко и кимнах умствено на Лойош.
„Вече са три, шефе. Просто стоят на верандата“.
„Хубаво“.
Роуца ме стисна за рамото. Обърнах се и зад мен имаше магьосничка, на десетина крачки, облечена в черно и сиво, с кама в ръка. Ако камата не беше омагьосана, щях да си изям новите ботуши. Толкова ужасно ми се искаше да извадя Лейди Тилдра, че усетих как ръката ми затрепери.
— Много се забави — казах й. — Стоя тука вече почти час.
Ръката й стисна още по-здраво камата, сякаш се канеше да направи нещо с нея, тъй че извадих Лейди Тилдра и я изпънах пред мен. Камата, която държеше чародейката, описа малък кръг. Лейди Тилдра леко засия и усетих тръпка по ръката си. Нищо повече.
— Стига де — рекох. — Няма нужда от грубости.
Изражението й не се промени, но изпитах чувството, че не знае как точно да се справи с този обрат на събитията. Или може би джерегската присмехулност бе присъща само за Дясната ръка. Ужасно ми се искаше да разбера що за заклинание се канеше да ми хвърли. Имаше дълги ръце и крака, доста светла коса и хлътнали очи. Държеше се небрежно отпуснато.
— Аз съм Влад — казах й. — А ти?
— Аз не съм — каза чародейката.
— Знам, че не си. Нещо против да ми кажеш името си?
— Защо? Можеш ли да го използваш в заклинание?
Добре, значи джерегската присмехулност минаваше чертата и към женската половина.
— Вероятно не — отвърнах. — Но съм навит да пробвам, ако искаш.
— Обикновено ме наричат Нисаста, което, както ми обясниха, означавало „търсачка на истината“.
„Идат към теб, шефе“.