— Добре, Нисаста. Преди приятелките ти да дойдат тук и да ми се наложи да се поизпотя малко, какво ще кажеш, просто да се разберем за един мирен разговор?
— Ти уби…
— Да. А предложението ми? Приятелките ти се приближават и ако се окаже, че съм в неизгодно положение, ще се наложи да направя нещо по въпроса.
Лейди Тилдра беше приела формата на къса, много гадна на вид триъгълна кама. Оставих я да подскочи леко в ръката ми. Усещах я здрава и удобна. Нисастра избягваше да погледне към нея.
„Колко са близо?“
„Около трийсет крачки“.
— Решавай — казах й. — Говорим или се колим. На мен ми е все тая.
Все още не поглеждаше към Лейди Тилдра. Бях впечатлен. Едва ли беше много лесно.
— Не взимам аз решението — отвърна накрая.
— Тогава се разбери, с която взима решението. Бързо.
Тя кимна и челото й леко се смръщи. Не затвори очи. Това също не беше много лесно. Затварянето на очите, когато говориш с някого психично, е инстинктивно. После каза:
— Те… чакай.
„Спряха, шефе. Има…“
„Какво? Какво?“
„Дойде Демона, шефе. С двама охрана. Говори с магьосничките. Не мога да ги чуя оттук“.
„Окей. Дотук добре“.
„Какво правим, ако не искат разговор?“
„Импровизираме“.
„Ох!“
„Не се притеснявай. Същото ще правим, ако решат да поговорим“.
„Чудесно, значи няма проблеми“.
— Казаха ми — заговори Нисаста — че ще говорят с теб, ако се разоръжиш.
Изсмях се.
— Да бе! И да вляза в къщата при не знам колко си чародейки, които искат да ме убият, след като предам единственото нещо, което би могло да ме опази жив?
— Смяташ ли, че ще е достатъчно, за да те опази жив? Вече има телепортен блок над целия район. Никой не може да влезе или излезе, освен пеша и никой не може да се приближи достатъчно, за да ти помогне.
Свих рамене.
— Очаквах го. Можем да потанцуваме, ако искате. Вероятно накрая ще ме свалите. Колко от вас ще паднат преди това и какво ще стане с тях? Знаете какво нося.
Тя кимна едва-едва и отново замълча за миг.
„Още ли не се движат, Лойош?“
„Не, шефе. Говорят с Демона. Да се приближа ли да…“
„Не. Чакаме“.
За миг се зачудих защо се чувствам толкова спокоен. После усетих гладкия, хладен, успокоителен допир на дръжката на Лейди Тилдра в ръката си и престанах да се чудя: Телнан дали щеше да го сметне за заблуждаване? Щях да го попитам, ако се измъкна от това.
— Готов ли си поне да го прибереш в канията?
Не бях очаквал този въпрос и трябваше да помисля.
— Ако говорим тук, не. Ако влезем вътре, ще го направя, докато не се случи нещо, което да ме накара да се почувствам застрашен. Реагирам лошо, когато се почувствам застрашен. Личностна особеност.
След малко тя каза:
— Вътре тогава.
Кимнах и казах:
— След вас.
„Шефе, държиш ли да влезеш?“
„Да“.
„Защо, в името на всички…“
„Ако някоя искра подпали огъня, искам ги в затворено пространство“.
„Но…“
„Не ме разсейвай, Лойош“.
Нисаста тръгна към къщата. Прибрах Лейди Тилдра в канията не без известно съжаление и я последвах. Лойош литна към мен — Нисаста, доколкото можах да доловя, както я наблюдавах отзад, съвсем леко потръпна, когато прелетя покрай нея — и кацна на рамото ми. Вече не бях спокоен, което беше добре, защото Телнан нямаше да може да ме обвини в заблуждаване.
„Ей, шефе. Как преценяваш шанса да се опитат да те убият вътре?“
„Сто процента сигурно“.
„Мда, и аз така прецених“.
„Радвам се, че сме в синхрон“.
„Мхм. Някаква идея как се измъкваме от това?“
„Някои смътни идеи, да“.
„Окей. Нещо против да ми кажеш защо се поставяме в това положение?“
„Беше в плана ни през цялото време“.
„О. Добре. Добре тогава. Защо ли се притеснявах“.
Чародейките, Демона и телохранителите му, които бяха на четирийсетина крачки пред тъй наречената Нисаста, която бе само на няколко крачки пред мен, влязоха в къщата. Нисаста стигна до вратата и ме изчака. Кимнах и да влезе първа. Тя сви рамене и влезе.
„Искаш ли да разузная?“
„Не. Стой с мен“.
Влязох в широко антре с коридор, водещ надясно, и свод в другия край, стълбище до свода и врата, вероятно затворена, отляво. Изглеждаше приятно и комфортно — къща, каквато би мечтал да си купи Якуб. Или Сандор. Вратата зад мен се затвори от някаква противотежест или може би някакво заклинание. Изщракването прозвуча някак окончателно. Зачудих се колко ли трудно ще е да се отвори отново.