„Шефе, в капан ли сме?“
„Не, те са“.
„О. Добре тогава“.
Нисаста ме погледна през рамо.
— Ще говорим вътре — каза ми и мина под свода.
„Последен шанс да бягаме, шефе“.
„О, я млъкни“.
Минах под свода все едно нямах никаква грижа на света.
17.
Палацинта
Михи донесе ведро с лед на стойка, а във ведрото имаше бутилка, която познавах добре. Михи щеше да се разтопи от усмивки. Мисля, че това бе любимата му част. За мен определено беше върхът.
В края на яденето драгарите обикновено сервират плодове, но ние източниците обичаме за финал сладко или някакъв сладкиш. Наричаме го „десерт“ и никой не го прави по-добре, отколкото в гостилница „При Валабар“. Михи ме удостои с лек поклон, доля чашите ни, пое си дълбоко дъх и заговори:
— Днес господин Валабар е приготвил ябълков чийзкейк с лек канелен сос, поръсен с пудра захар и ситно смлян пикан, мусов кейк с шоколадово-малинов микс в шоколадова раковина, подсладен с бяла захар със сос джъмбъри и селекция пресни диви плодове, ванилово-канелен крем леко карамелизиран отгоре с кафява захар и гарниран с пресен плод, шестслоен десерт палацинта, състоящ се от пласт лешник, стрит на пудра, пласт подсладен, шоколад, пласт малини и пласт орехи, стрити на пудра, и пласт къпини, напръскан отгоре с шоколадово-конячен сос.
Телнан го зяпаше шумно. Михи изглеждаше свръхдоволен от себе си.
Накрая Телнан успя да възкликне:
— Какво?!
— Не, не — казах му. — Не го карай да го повтаря. Сърцето ми няма да го понесе. Аз ще взема от палацинтата.
Устата на Телнан се отвори и затвори няколко пъти.
— Донеси му мусовия кейк — казах на Михи. — Ще му хареса.
— О, разбира се — каза Телнан.
Михи кимна щастливо и се отдалечи.
Палацинтата не е нищо повече от тънък вафлен кейк, подходящ за намазване на плодово сладко или може би масло и подсладена канела, или да се навие с месо и да се пече. Но във „Валабар“ ги трупат на пластове — с великолепен асортимент неща във всеки пласт — а след това режат получения резултат като пай. Истинска радост и наслада. Едно от нещата, заради които си струва да се живее.
Гледах как капчиците пот се стичат по бутилката вино, чаках Михи да се върне и междувременно си мислех за приятни неща.
Върна се след няколко кратки минути. Държеше бяла чинийка в лявата си ръка и друга в свивката на ръката. От изражението му човек можеше да си помисли, че не само е приготвил деликатесите, но е измислил цялата идея за десерта. Винаги съм харесвал Михи.
По-голямата част от дневната бе заета от дълга тъмна маса с поставени около нея красиво резбовани столове с високи гърбове. Всички ме чакаха прави. Демона стоеше в един ъгъл с двамата си телохранители отстрани и зяпаше в празното, все едно всичко това го отегчава ужасно. В стаята имаше шест магьоснички, всички облечени в различни оттенъци на черно и сиво.
— Седнете, където ви е удобно, лорд Талтош — каза една.
Избрах един от столовете, седнах. Дарих ги с широка усмивка и рекох:
— Радвам се, че най-после се събрахме! Не е ли страхотно!
Всички насядаха. Една от чародейките, която не познавах, седна в края вдясно от мен, Демона — в края вляво. Телохранителите му застанаха зад него.
„Кажи на Роуца да не стиска толкова силно“.
„Двамата сме малко нервни, шефе“.
„Защо?“
„Знам ли“.
Болката в рамото ми се махна.
Магьосничката в края на масата заговори:
— Казвам се Каола, лорд Талтош. Бих ви казала добре дошъл в дома ни, но се опитвам да избегна очевадното лицемерие. Защо пожелахте да разговаряте с нас?
— Коя от вас е Триеско?
— Защо?
— Просто съм любопитен.
— Аз съм — каза седналата вдясно на Каола.
— Добре.
Каола продължи:
— Питам отново. Защо пожелахте да разговаряте с нас?