— Този район — отвърнах. — Южна Адриланка.
— Да?
— Бих искал да предложа сделка.
— Много добре, ще ви изслушаме. Любопитни сме да разберем какво вярвате, че имате за спазаряване.
— Разумен въпрос.
Тя кимна и зачака да продължа. Не ми беше ясно какви са отношенията между нея и другите чародейки. Нищо не знаех за структурата на Лявата ръка. Но във всеки случай не беше като в Дясната ръка — никоя от тях не каза и дума, нито направи жест. Просто седяха и гледаха вторачено мен и Каола.
Беше си доста зловещо всъщност.
— Това, което имам за спазаряване, е да ви позволя на всички да излезете оттук живи и с непокътнати души.
Две от магьосничките се вцепениха, Демона вдигна вежда, а Каола сви рамене.
— Мисля, че ще е по-основателно да ви попитам как вие ще излезете жив оттук.
— Ако отхвърлите предложението ми, не го очаквам. — Ръката ми беше на около седем сайта от Лейди Тилдра. Потупах дръжката. — Колко от вас ще заминат с мен?
— Не мисля, че бихте…
— Грешиш — прекъснах я. — Точно затова поисках Демона да е тук. Познавате го, той ме познава. Попитайте него.
Каола го погледна питащо.
Той сви рамене.
— Вярвам, че ще го направи, да.
— Интересно — каза тя. — Добре, лорд Талтош. Да чуем предложението ви.
— Стягате си багажа, напускате Южна Адриланка и се съгласявате да останете извън нея до края на следващото царуване на Дракон.
— Продължете.
— Планът ви за Съвета на Джерег — извинете, за Дясната ръка — пропадна. Признавате това и се съгласявате да не възразявате Демона да заеме този пост.
— Все още слушам.
— Това е.
— Окей. Ние какво получаваме?
— Както казах, това е.
Тя ме зяпна.
— Това е?
— Да.
— Искате от нас да изоставим проектите, а в замяна…
— Ви оставям живи. — Тя понечи да каже нещо, но я прекъснах.
— Лейди Каола, поначало изобщо не възнамерявахте да ме пуснете от тази стая жив, нали? Тъй че какво се промени? Хайде да почнем танца.
Тя стана и вдигна ръка, през което време вече бях скочил от стола си и се превъртях по пода. Лойош и Роуца изхвърчаха във въздуха. Изправих се, с Лейди Тилдра изпъната пред мен. Ръката ми я държеше стабилно; дишането ми беше бавно и спокойно. Каквото щеше да стане, щеше да стане — нямаше смисъл да се безпокоя.
„Сега би било добър момент“, помислих си.
„Лойош, чакай!“
„Ъъ?“
„Върнете се тук, и двамата“.
„Няма ли да…“
„Не. Няма. Чакаме“.
„Ти си шефът“.
Описаха един кръг из стаята, накараха всички, дори Демона, да потръпнат леко и отново кацнаха на раменете ми.
Усетих, че наоколо е вдигната магия. Телепортен блок, несъмнено: искаха да запечатат не само къщата, но и самото помещение. Лейди Тилдра можеше да го пробие, стига да бях готов да вложа известна концентрация в това, после още концентрация в телепорта, както и в премахването на всичките си защити.
Колко точно ефикасен щеше да е камъкът Феникс? Разбира се, изобщо нямаше да помогне, ако решаха да срутят няколкостотин кила зидария върху главата ми — това е най-очевидният начин да убиеш магически някой защитен от магия. Устоях на изкушението да погледна нагоре.
Тези мисли бяха отдалечени от мен обаче. Обмислях тези неща, но бяха без значение — важното беше чакането.
Една от магьосничките застана между мен и вратата.
Точно сега щеше да е много добър момент.
Демона ме наблюдаваше. Не беше помръднал, но двамата му охранители бяха пристъпили малко по-близо до него. Чародейката Триеско направи съвсем леко движение с дясната си ръка. Изместих върха на Лейди Тилдра и движението спря.
Сега. Сега щеше да е добре.
Опитвах се да наблюдавам всички едновременно. Дори с помощта на Лойош и Роуца беше трудно. Някой щеше да се задвижи, после аз щях да се задвижа и щеше да има кръв. Сигурно знаеха за камъка Феникс, сигурно го бяха взели предвид. Или можеха да го заобиколят, или да го неутрализират, или напълно да го унищожат.
Наблюдавах самия себе си, как стоя в очакване, и се зачудих защо не съм уплашен.
Някъде зад мен, извън стаята, се чу звук, приглушен вик, изтупване.
Възможно ли беше…?
Чух вратата да се отваря.
Вниманието на всички изведнъж се съсредоточи в една точка зад лявото ми рамо. А след това усетих присъствието на оръжието му и нямаше повече съмнения: чистата, груба същност на хищника. Бил съм в стая, когато Чернопрът е изваден от ножницата, и винаги съм си мислил за това като за някаква граница — че нищо не би могло да порази ума ти по-злокобно и по-властно. Но това бе нещо ново.