Всички го усетиха. Дори Демона се напрегна.
Всички магьоснички станаха, отдръпнаха се назад и започнаха да правят разни жестове с пръсти, в някои случаи — с изящни на вид ками.
„Шефе…“
„Той ли е?“
„Откъде знаеше, че ще…“
„Не можеше да устои“.
„Но разбрал ли е…“
„Споходи го сън. Сключих сделка с богинята демон“.
„Знаеш ли, шефе, не си толкова глупав, колкото твърдят всички“.
— Здрасти, Влад. Как вървят нещата?
— Нормално, Телнан. Благодаря ти, че се отби.
— Удоволствието е мое.
Каола го зяпна. Мисля, че ужасно й се искаше да го попита как е преодолял телепортните блокове, но нямаше да го направи, естествено. Продължавах да наблюдавам магьосничката. Не се обърнах да погледна дзура.
— Сега, Влад — заговори Телнан — просто си излизаш през вратата, докато аз държа тези чаро…
— Не, не мисля.
Зад мен отекна гръмка тишина.
След малко казах:
— Мисля, че излизаме оттук заедно.
Всички се бяха вторачили в него, освен Демона, който ме гледаше с шеговито одобрение, все едно бях казал нещо особено хитро.
— Влад, дойдох, за да…
— Знам, Телнан. Присъщо за дзур. Но аз съм джерег. Излизаме заедно.
— Не мисля, че изобщо ще излезете оттук — каза Каола. Гледаше ме и усетих, че Телнан прави същото. Претеглих Лейди Тилдра в ръката си и отвърнах:
— Ние сме двама. Вие сте цяла тайфа. Шансовете ми харесват.
— Не пресмятам шансове.
Свих рамене.
— Твоя работа.
Виж, аз ги пресмятах. Не бях чак толкова луд за собствения си шанс, но двамата с Телнан определено щяхме да отнесем няколко от тях с нас. Въпросът беше: можеше ли Каола да отстъпи пред съратничките си? Знаех, че никой от нашата страна на джерег не може да си го позволи при тези обстоятелства. Можеше ли тя?
— Влад — каза Телнан. — Наистина искам да ми позволиш.
— Мисля, че е добра възможност да се поупражняваш да сдържаш желанията си.
— Не ме бива в това.
— Точно затова ти трябва практика.
Последва въздишка.
— Добре. Смяташ ли, че можем да ги отнесем всичките? Щом не мога да загина геройски, при безнадеждно неравенство и прочие, бих предпочел да спечелим.
— Може би. Тук бих заложил и на едното, и на другото. Какво мислиш, Демоне?
— Аз? Аз съм тук само като наблюдател.
— Знам. Но шансовете харесват ли ти?
— Може да стане и едното, и другото — отвърна той. — Не че има значение. Ако не те свалят тук, ние ще го направим по-късно. Нищо лично, но ни е абсолютно все едно кой ще те светне, стига да стане както трябва.
— Логично — отвърнах му.
Изместих очи към Каола и повдигнах вежди.
— Ти решаваш. За мен е все едно.
— За мен също — отвърна тя. — Както изтъкна приятелят ти от Дясната ръка, сега или по-късно. Все едно е.
— Да.
Тя ме изгледа мълчаливо. Най-сетне рече:
— Можете да излезете. Ще отложим…
— Не! — възрази Триеско.
Каола се обърна към нея.
— Седни.
— Аз…
— Сядай, Триеско.
Тя седна, но не млъкна.
— Той уби една от сестрите ни и унищожи душата й. И уреди смъртта на друга. Трябва да умре. Най-малкото.
Покашлях се и си позволих да отбележа:
— Бих искал да изтъкна, че тя се канеше да ме убие.
Каола ме пренебрегна и заговори на Триеско:
— Да, ще умре. Но не точно сега.
— Искам да…
— Ще има друг път — заяви Каола.
Не се съмнявам, че Триеско имаше много дарби. Но нямаше дарбата да прикрива гнева си. Поне не успя да го направи точно тогава. Най-сетне кимна. Едва-едва.
— Добре — казах. — Значи друг път. Но засега искам да сме наясно за едно. Ти… — кимнах към Каола — и хората ти се разкарвате от Южна Адриланка и не се бъркате в Съвета.
— Съгласна — отвърна тя хладно.
— Добре.
— Друго какво?
— Аз и приятелят ми излизаме оттук.