— Не, Енрико. Тази чест, както всичко останало, се пада на теб.
— Нима не виждаш, че не мога, нямам сили — примоли се той и се строполи на една седалка, неспособен повече да мръдне.
Всички наоколо бяха мъртвобледи, парализирани, не на себе си от вълнение. Едва изрекоха:
— Хайде, Роза!
При изключителни обстоятелства някои жени проявяват по-голяма психическа устойчивост от мъжете. С решително движение Роза дръпна лоста надолу. От един високоговорител веднага се разнесе отброяването на секундите:
— Десет, девет, осем, седем…
Лучези успя да махне отчаяно с ръка. Пилотът разбра и изключи моторите. Самолетът планираше безшумно. Изпитото лице на Джон Алмейър сякаш се удължи още повече. Сборг, дори той с изопнати черти, не бе в състояние да изрече нито дума.
— Шест, пет, четири… — отекваше гласът от високоговорителя.
Лучези хвана Роза за рамото и я накара да долепи заедно с него чело до илюминатора.
— Три, две, едно… нула!
Навярно, както някога небесните тръби са приветствували внезапния взрив на първоначалния атом, отбелязвайки със свещен сигнал създаването на Вселената, така сега високоговорителят тържествено обяви нулевия миг от новата ера, извикана за живот от човешкия гений. Ала неговото сътворение не бе придружено от никаква глъч. Напротив: тишина, по-стряскаща и от най-чудовищната врява, изпълни ведрото небе над Хирошима.
Дори въздишка не се чу вътре в самолета, а той продължаваше да планира, несмущаван от ни най-малък повей. Толкова дълбоко, толкова наситено бе безмълвието и притихването на природата в първите минути от новата епоха, че екипажът си помисли да не е станал провал. Хората на науката обаче знаеха, че най-възвишените дела се осъществяват винаги в пълно самовглъбяване.
Почти всички нададоха едновременно победоносен вик. Вперили очи в небето, те зърнаха бегъл отблясък под кондензатора. Един слънчев лъч бе отразен от… от нещо, от предмет, от вещество, което не съществуваше преди миг. Необичайното просияване се повтори. Самолетът се приближи и те ясно видяха.
По-тънка от стърготина, нежна като листче от роза и като него плуваща из въздуха, искряща на слънцето, същинска кристална капка, синтез на разпръснатата из света енергия, символ на мъдростта, търпението, човешкия гений и любовта сред хората, фина пластинка уран се рееше из ослепителната синева.
За секунда, хипнотизирани от появата на създадената частица материя, която се носеше високо над града — отбрулен и запокитен лист, — учените не отделяха поглед от нея. После всеки реагира според характера си.
Джон Алмейър се спусна към Лучези и Роза, прегърна ги и се разрида неудържимо. Спалино се завъртя в дива жига, от която самолетът започна да се люлее заплашително. Но екипажът най-много се разтревожи от поведението на грамадния Сборг. Той се затъркаля по пода, блъскайки глава в стените, и не можеше да спре истеричния смях, който разтърсваше херкулесовото му тяло.
Дълго време никой не беше в състояние да отрони дума. Най-после вълнението се изля в една-единствена формула:
— E=mc²
изхълца Алмейър.
— E=mc²
повтори Лучези, стиснал ръцете на жена си.
— E=mc²
изрече и тя, заеквайки.
— E=mc² — изкрещя Спалино и размаха ръце като криле на мелница.
— E=mc² — избоботи професор Сборг и смехът му изпълни с продължителен тътен кабината.
След този пристъп на обяснима лудост Лучези грабна телефонната слушалка, наложи с голяма мъка относителна тишина и се обади на Айнщайн.
— E=mc², учителю! — гласът му трепереше. — Кондензираната енергия приема форма и цвят. Видимо, осезаемо, създадено от нас вещество се появи в небето над Хирошима. Вие бяхте прав! Ние сме прави!
— Никога не съм се съмнявал — отвърна простичко Айнщайн. — Благодаря.
Междувременно тъничката пластинка уран продължаваше полека своя полет надолу. Не бе изминала голямо разстояние през няколкото минути на неуправляема радост. Проблясването й даваше възможност да не се изпуска от поглед нейното движение.
Проявеното от учителя хладнокръвие успокои донякъде физиците и те проследиха останалата част от опита. Пилотът бе включил единия мотор и водеше самолета успоредно с късчето метал.
— Не може, не бива да спре дотук нашето сътворяване — възкликна Лучези. — Сега трябва да започне верижната реакция, както я предизвикахме при атомите… Не ме ли лъжат очите? Тук, тук и тук…
Зрението му беше все още добро. В малкото пространство, което искрящата частица вещество сякаш осветяваше с факел, вече блестяха две напълно еднакви нещица. Урановата пластинка си имаше сестра близначка, от първородна материя, също толкова изящна и толкова чиста както нея, но още по-изумителна, и тя я придружаваше с криволици в плавното й спускане към Хирошима.