След като градът безвъзвратно потъна и съзидателният бяс на природата най-после се усмири, след като настъпи постепенно проясняване и последните уранови цветя закръжиха над огромно метално езеро, без нито едно островче в него, след като учените се увериха, че не е останала и следа от Хирошима, те дълго и замислено мълчаха.
— Кой би могъл да го предвиди? — въздъхна най-сетне Лучези.
— Никой — отвърна Роза.
— Струва ми се все пак — неуверено възрази той, — че нося, макар и непряко, известна отговорност.
— Но аз натиснах копчето! — простена Айнщайн по свързания с радиотелефона микрофон; Сборг вече го бе предупредил.
Всички в хор възмутено го прекъснаха и започнаха да го утешават. На Сборг не му беше трудно да докаже на Учителя, че нито той, нито Лучези, нито някой от останалите физици има за какво да се упреква.
— Нашата съвест е чиста — заключи той — и това е важното. Имахме благородни намерения. Идеалът ни бе съзиданието.
— Да, вярно е — потвърди Лучези, като хвърли последен поглед надолу, към земята. — Бог ми е свидетел, че не съм искал да стане така.