Освободи прислугата, разгърна произведението на Айнщайн и потъна в сладостно съзерцание на символите. Утре щеше да си изготви план за работа. Днес обаче искаше още малко да се порадва със сърцето си на чистото излъчване на неразгаданите тайни.
Бе обхванат от такова всепоглъщащо обожание, че не чу първото позвъняване на входната врата. Но посетителите бяха настойчиви, той се стресна, прокара ръка по челото, спомни си, че е сам вкъщи, и отиде да отвори, пристъпвайки като лунатик. Бяха Джулио, родният брат на София, и Мартинели, двама от старите му другари в развлеченията; двама от най-красивите представители на златната и безочлива младеж на Рим. Освен това те се занимаваха с политика и поддържаха връзки с фашистката партия.
Лучези веднага усети враждебността им. Прииска му се да затръшне вратата, но си рече, че е недостойно за току-що откритото му призвание да бяга от опасността. Новата му вяра вече го подтикваше към мъченичество.
— Тук ли е наистина домът на Енрико Лучези? — саркастично попита Джулио.
— Какво ви кара да се съмнявате?
— Някои слухове…
Неканените гости влязоха и Лучези бавно ги последва, свивайки рамене.
— Дойдох, за да получа обяснение — заяви Джулио, след като двамата се настаниха в салона.
— По какъв повод?
— София ми каза, че…
— Виж какво има тук — прекъсна го Мартинели, зърнал разтворената книга върху масата.
Двамата младежи се надвесиха над нея и с отвращение погледнаха формулата E=mc².
Джулио полека се изправи с пламнали страни.
— Значи е вярно!
— Да, вярно е — потвърди Лучези.
— Въобразяваш си, че ще останеш в нашата компания и ще четеш такива позорни книги, така ли?
— Те не са позорни — спокойно възрази домакинът. — В тях се изследват реалности, към които се стремя, след като досега съм гонил химери. Те ми дават жадуваната истина. А колкото до вашата компания, няма да бъда повече в нея. Днес разговаряме за последен път, освен ако и вас не осени просветлението.
— Не понасям такъв език! — ревна Джулио. — И не сме дошли, за да те връщаме към нашите, куче! Ти заслужаваш само наказание.
Пристъпи и удари звучна плесница на Лучези по дясната буза. Почака малко, надявайки се на някаква реакция, но потърпевшият усмихнато скръсти ръце върху гърдите си и обърна лявата си страна. Влиянието на E=mc² бе превърнало толкова буйния момък в апостол на ненасилието.
Тогава яростта на другите двама надмина всякакви граници. Те безмилостно се нахвърлиха върху новия мъченик. Налагаха го с юмруци и с всичко, което им попаднеше подръка, а когато го повалиха на пода, продължиха с ритници. Пребиха го така, че той целият се превърна в една кървяща рана. Разкъсаха дрехите му, изпочупиха огледал ата,, раздраха картините, опустошиха цялата къща. Не бяха на себе си и хулите им се носеха като животински рев. Докато методично съсипваха всичко наоколо, забравили дори за Лучези, той мълчаливо ги следеше изпод подпухналите си клепачи и ги окайваше.
Когато най-после си тръгнаха, задъхани и без да пропуснат няколко последни презрителни ритника, Лучези се довлече до масата. Толкова голямо бе ожесточението на нападателите му, че бяха подминали основния обект на гнева си. Като по чудо трудът на Айнщайн се бе запазил непокътнат сред другите накъсани книги. Той благоговейно го взе и с треперещи пръсти го измъкна от ужасяващия безпорядък. Почти ослепен от ударите, с насинено тяло, дълго стоя неподвижно, за да се съвземе, ала и за да си даде сметка каква тежка битка го очаква занапред.
— Извинете, сеньор…
Вече не беше сам. Потръпна, като си помисли, че ония пак се връщат; но гласът бе женски и в него нямаше враждебност.
— Извинете, че влязох така, сеньор, но идвах да се срещна с вас. Вратата беше отворена, видях изпочупените мебели. Усъмних се да не е станало някакво нещастие и вие да се нуждаете от помощ…
— Помощта е вътре в мен — прошепна Лучези и си каза, че е чувал този глас.
С голямо усилие отвори очи. Изпод насинените си клепачи зърна източена фигура, тя не му бе непозната; но така и не можа да назове по име лицето, което виждаше като в мъгла.
— Ако позволите … — рече жената и се приближи до него. — Бих искала да ви помогна…
Пресегна се и избърса с носна кърпа кръвта от устата му. Лучези сякаш свикваше с болката и погледът му започна да се прояснява. Тогава я позна.
— Роза, камериерката на… — не довърши той и я отблъсна с ръка, а лицето му стана строго. — Излишно е да идвате. Ще кажете на госпожата, че няма да променя решението си.
— Аз не работя вече при нея. Напуснах преди час.