Удивлявах се, че не ме бият всеки път, щом излезех от хотела — аз самият смятах, че съм за бой, а знам колко свестен тип съм — а всички се отнасяха с мен любезно и приятелски. Хората непрекъснато ме питаха дали искам да обменя валута, но не исках, не можех. Беше незаконно, а освен това не исках повече български пари, отколкото имах — нямаше какво да се купи с тях. Защо да чакам на опашка за пакет цигари два часа, след като можех да си купя по-добри цигари, за по-малко пари за десет секунди в хотела? „Съжалявам“ — повтарях непрекъснато и хората сякаш разбираха.
Стигнах до вманиаченост в опитите си да похарча малко пари, но просто нямаше за какво — нямаше. Един от парковете, открих в неделя сутринта, беше пълен с художници, които продаваха работите си и си помислих, че бих могъл да си купя картина, но бяха ужасни. Повечето бяха изпипани като техника, но темите бяха просто кошмарни — залези с оранжеви и розови облаци и сюрреалистични изображения, ала Салвадор Дали, на разтопени неща. Сякаш тези хора бяха дотолкова загубили връзка със света, че не знаеха какво да нарисуват.
Колкото по-далече се разхождаш из София, толкова по-добре става. Често се разхождах по цял ден до хълмистите югоизточни райони, където има гори, паркове, квартали със солидни жилищни сгради, виещи се спокойни улички, чудесни домове. Докато се връщах в града, по пешеходен мост над река Сливница и по анонимна уличка, ми мина през ум, че този град всъщност е много красив. И нещо повече — той беше най-европейският от всички градове, в които съм бил. Нямаше модерни търговски центрове, големи бензиностанции, нямаше „Макдоналдс“ и „Пица Хът“, въртящи се реклами на Кока-Кола. Никой друг град не е устоявал така упорито на увещанията на американската култура. Беше напълно, изцяло европейски град. Това беше, помислих си с дълбоко неудобство, Европа, за която бях мечтал като дете.
Трудно е да се предвиди какво ще стане с България. Две седмици след посещението ми, хората на тази страна, в пристъп на лудост, гласуваха свободно за комунистическия режим — единствената страна в Източна Европа, доброволно запазила старата форма на управление.
Беше през 1990 година, когато комунизмът умираше в Европа и ми се струваше странно, че из всичко написано за падането на Желязната завеса, никой, никъде не оплаква комунизма като благороден експеримент. Знам, че тази система никога не е функционирала и аз самият не бих искал да живея при нея, но въпреки това ми се струва, че така или иначе е тъжно, че единствената икономическа система, която изглежда жизнеспособна, е тази, която се основава на личния интерес и алчността.
Комунизмът в България няма да просъществува. Няма как. Никой народ няма да търпи правителство, което не може да осигури прехрана и играчки за децата. Сигурен съм, че ако се върна в София след пет години, ще бъде пълно с „Пица Хът“ и „Лора Ашли“, улиците ще са задръстени от Бе Ем Вета и хората ще са много по-доволни. Не мога да ги обвинявам за това, но съм щастлив, че видях това, преди да се промени.
Истанбул
С Кац отидохме до Истанбул, от София, с „Ориент експрес“. Мислех си, ще е адски романтично — представях си едва ли не, че прислужник с тюрбан ще разнася чашки със сладко кафе и безплатни затоплени кърпички — но в действителност всичко беше просто ужасно: горещо, задушно, бавно, претъпкано, оголено, задушаващо. През 1973 година „Ориент експрес“ беше само ръждясала табелка на всеки стар влак между Белград и Истанбул. След година-две щеше да изчезне.
В София с Кац бяхме сами в купе, но след две гари вратата се отвори рязко и се качи многолюдно семейство шумни, дебели хора, сякаш живо доказателство за вредата от хроничните кръвосмешения, които нахълтаха при нас, натоварени с картонени куфари и пазарски мрежи, пълни със зле миришеща храна. Стовариха се на седалките, като избутаха мен и Кац в срещуположния ъгъл, и веднага започнаха да бърникат в мрежите с храна, да си подават носни кърпички с малки умрели рибки отгоре, парченца изсъхнал хляб, лигави варени яйца и капещи плочки лютиво вмирисано сирене, чиято воня ми напомни как веднъж се върнахме у дома след лятната отпуска и открихме, че баба ми неволно е заключила котката в килера с метлите, през трите най-горещи седмици на годината. Ядяха с премлясване, бършеха дебели мазни пръсти в ризите си, след което, един по един, изпаднаха в хъркаща кома. Поради някаква особеност на балканското храносмилане, тези хора се разширяваха в съня си и ни притискаха още повече към стената. И трябваше да преживеем двайсет и два часа при тези условия.