В бездънния мрак извън населените места, където човек може да е на стотици километри от най-близката изкуствена светлина, Северното сияние може да създаде най-странни и тревожни зрителни илюзии. Може да ти се струва, че светлините се устремяват от небето към теб с огромна скорост, сякаш искат да те убият. Явно е ужасяващо. До ден-днешен много лапландци твърдо вярват, че ако покажеш на Северното сияние бяла носна кърпа или лист бяла хартия, то ще дойде и ще те отнесе.
Сиянието, което наблюдавах, беше сравнително скромно, и продължи само няколко минути, но все пак реших, че е най-красивото нещо, което някога съм виждал и ще ми е достатъчно, докато видя нещо по-добро.
Видях го още същата вечер — светлинно шоу, което продължи с часове. Беше само в един цвят, неземното светещо зелено, което човек вижда на екраните на радарите, но се движеше по невероятен начин. По огромния небесен купол пробягваха тесни вихрушки от светлина, после увисваха като застинала пара. Понякога проблясваха като падащи звезди или пък се въртяха лениво и ми напомняха за ленивия дим, който се издигаше от лулата на баща ми, когато четеше. Понякога светлините премигваха ярко на запад, изчезваха след миг и се появяваха отново зад гърба ми, сякаш за да ме дразнят. Непрекъснато се въртях и обръщах, за да ги гледам. Човек не осъзнава колко голямо е небето, докато не опита да проследи едновременно всичко, което става по него. Най-странна беше тишината. Човек очаква подобни явления да са придружени от басово боботене или пращене, като статично електричество, но нямаше такива неща. Цялата тази невъобразима енергия се проявяваше без никакъв звук.
Беше много студено — в обувките ми имаше три чифта чорапи, но въпреки това не усещах пръстите на краката си, така че започнах да се тревожа да не премръзна. Все пак стоях и гледах цели два часа, неспособен да откъсна очи от гледката.
На следващия ден отидох в туристическата служба, за да съобщя добрата новина на Ханс, директорът по туризма, който ми беше станал нещо като приятел, и да си запазя място за автобуса следващата седмица. Нямаше нужда да стоя повече. Ханс ме погледна изненадано и попита:
— Ама ти не знаеш ли? Следващата седмица няма автобус. Замина за Алта, да му направят годишна профилактика и ремонт.
Бях съкрушен. Още две седмици в Хамерфест. Какво щях да правя със себе си още цели две седмици?
— Обаче извади късмет — добави Ханс. — Можеш да си тръгнеш днес.
Не успях да схвана.
— Какво?
— Автобусът трябваше да пристигне вчера, но не успя да се добере, заради силния снеговалеж в Кауто-кейно. Дойде тази сутрин. Не го ли видя? Връща се днес.
— Днес? Наистина ли? Кога?
Погледна часовника си с безразличието на човек, който е живял в небитието години наред и ще трябва да живее там още дълго.
— А… след десетина минути, струва ми се.
Десет минути! Рядко ми се е налагало да действам толкова бързо. Изтичах до автобуса, помолих да не тръгват без мен, макар и въобще да не бях убеден, че са разбрали молбата ми, изтичах до хотела, нахвърлях всичко в чантата си, платих сметката, благодарих и стигнах до автобуса, повлякъл след себе си всевъзможни дрехи, миг преди машината да потегли.
Смешното е, че малко преди да напуснем Хамерфест, за миг ме обзе силно желание да не си тръгвам. Беше хубав град. Харесвах хората. При други обстоятелства бих могъл да остана там и да се установя за постоянно. Тогава си дадох сметка, че тези мисли са налудничави. Беше време да се връщам в Осло и в реалния свят. Освен това беше време да си купя шапка.
Осло
Спомням си първото ми пътуване до Европа, когато отидох на кино в Копенхаген. В Дания ти дават билет за определено място. Влязох в салона и установих, че моето място е до единствените други хора там, млада двойка, вкопчила се в страстна прегръдка, като онези, които хората си разменят, когато се срещат на пристанището след продължителна война. Да седна до тях би означавало да се включа в прегръдката — така че седнах дискретно през няколко места от тях.
Киното започна да се пълни, хората гледаха билетите си и сядаха около нас. Когато филмът започна, трийсетина души седяхме плътно един до друг в иначе големия и празен салон. Две минути след началото на филма влезе жена, натоварена с покупки, която с мъка си проби път през реда, на който седях, спря до мен и ми каза със строг глас, пълен с гърлени звуци и възмущение, че съм седнал на мястото й. Това накара разпоредителните да засветят с фенерчета и да заразглеждат билетите на всички, седнали наоколо, докато някой не спомена, че съм американски турист и поради това не мога да спазвам и най-простите инструкции за сядане в киносалон, така че ме придружиха, донякъде засрамен, до истинското ми място.