Спрях колебливо, несигурен дали да се наредя на опашката, да дойда по-късно, със смътна надежда, че опашката ще е намаляла или пък да действам като французин и да я прередя. Французите бяха забележително безсрамни в това отношение. През няколко минути идваше по някой, заставаше най-отпред, преструваше се, че си гледа часовника и после се шмугваше под преградата и изчезваше във входа. Никой не възразяваше, което ме порази. В Ню Йорк, откъдето бяха мнозина от чакащите, ако се съди по акцента и дупките от куршуми по шлиферите им, прережданите щяха да бъдат заловени от тълпата и крайниците им щяха да бъдат откъснати. Веднъж даже видях това да се случва пред един стадион. Дори и в Лондон злодеите щяха да получат поне укор: „Вижте какво, застанете на края на опашката, ако обичате… точно така.“ Тук обаче не се чуваше и звук на недоволство.
Не се реших да прередя опашката, но не бях и в състояние да стоя сред такова неподвижно човешко множество, докато други най-откровено не зачитат реда и се измъкват безнаказано, така че си тръгнах и изпитах облекчение. Последния път, когато бях в Лувъра, през 1973 година, с Кац, гъмжеше от посетители и не можеше да се види нищо, „Мона Лиза“ беше като пощенска марка, видяна над море от глави от съседна сграда, и явно от тогава нещата не се бяха подобрили.
Освен това, исках да видя само една картина — забележителна творба от осемнайсети век, очевидно останала незабелязана от посетителите, освен мен, сред безкрайните коридори на музея в продължение на 200 години. Аз самият едва не я подминах, но нещо улови периферното ми зрение и ме накара да се обърна. На картината бяха изобразени две аристократични дами, млади и не особено привлекателни, застанали една до друга, без никакво облекло, ако не се броят бижутата и коварните усмивки. И, ето най-важното — едната от тях беше мушнала пръст, небрежно, човек би казал почти разсеяно, във фундамента на другата. Смея да твърдя, че по онова време тези неща не бяха съвсем познати в Айова, дори сред богатите и пътувалите по света, така че веднага отидох да намеря Кац, който се бе размрънкал горчиво още на петнайсетата минута, след като влязохме в Лувъра: „На това място няма нищо, освен картини и лайна!“, намусено се беше запътил към едно кафене и ми беше казал, че ще ме чака половин час и нито минута повече. Заварих го да пие чаша кока-кола и горко да се оплаква, че е трябвало да плати за нея два франка, и че е дал една шепа сантими на някаква дърта вещица за привилегията да се изпикае в мъжката тоалетна („И ме гледаше през цялото време!“).
— Остави това — казах му. — Трябва да дойдеш да видиш картината.
— Защо?
— Много е особена.
— Защо?
— Такава е, повярвай ми. Ще си ми благодарен.
— Какво толкова й е особеното?
Казах му. Отказа да ми повярва. Такава картина никога не била рисувана, а ако била, нямало да я изложат в обществена галерия. Все пак дойде. Работата е в това, че не можах да я намеря, по никакъв начин. Кац беше убеден, че съм си направил с него жестока шега, чиято цел е била да пропилея времето му и да го лиша от последните няколко глътки кока-кола, така че до края на деня беше раздразнителен.
Кац беше раздразнителен през по-голямата част от престоя ни в Париж. Беше убеден, че цел на всичко и всички е да му скроят номер. Сутринта на втория ден, крачехме по Шанз-Елизе и една птичка се изцвъка на главата му.
— Разбра ли, че една птичка се изцвъка на главата ти? — попитах го след една-две пресечки.
Кац инстинктивно се хвана за темето и погледна ръката си с ужас — винаги е бил малко нещо глезльо, щом става дума за екскременти. Веднъж, в Де Моин, го видях да тича през глава из Грийнуд Парк. Беше заприличал на фигурата от „Викът“ на Едвард Мунк*1, защото, без да иска, докоснал с пръст някакво кучешко лайно. „Чакай малко“ — промърмори тогава, в Париж, и тръгна вдървено, като че ли е глътнал бастун, към хотела ни. Когато се върна след двайсет минути, миришеше отдалече на афтършейв „Брут“, а косата му беше пригладена към темето като на треторазреден испански жиголо, но все пак изглеждаше, че е възвърнал самоувереността си.
[*1 Едвард Мунк (1863-1944 г.) — символист, най-известният норвежки художник. „Викът“ е най-прочутата му картина. — Бел.ред.]
— Готов съм — обяви той. Почти веднага друга птичка се изцвъка на главата му. Този път обаче наистина се изцвъка. Не ми се ще да го описвам прекалено детайлно, защото може да похапвате сандвич или нещо такова, но си представете кофичка кисело мляко, изсипана върху скалпа му. Мисля, че ще ви стане ясно.