— Ау! Стив, тази птица сигурно е имала разстройство — отбелязах утешително.
Кац буквално загуби дар слово. Обърна се безмълвно и с вдървената походка тръгна към хотела, без да обръща внимание на минувачите, които се обръщаха след него. Нямаше го близо час. Когато най-накрая се върна, беше с якето си, с вдигната качулка.
— Не казвай нищо — предупреди ме той и продължи напред. След този случай Париж така и не можа повече да стопли сърцето му.
След като Лувърът беше претъпкан, реших да отида в новия — нов за мен, във всеки случай — музея „Д’Орсе“, на левия бряг, срещу Тюйлери. Когато минах от там преди петнайсет години, сградата беше западнало хале, черупката на старата гара „Д’Орсе“, но някой човек с визия беше решил да превърне старата гара в музей и сега тя е просто чудесна — и като постройка, и като колекция картини. Прекарах там два щастливи часа, а след това пак проверих какво става в Лувъра — беше все така безнадеждно претъпкан — така че отидох в центъра „Помпиду“. Бях решил да опитам да го харесам, но не успях. Всичко в него ми се струваше сбъркано. Най-напред, беше някак овехтял и захабен, като детска играчка, оставена на двора цяла зима, а това ме изненада, защото сградата беше само на десетина години и правителството току-що беше похарчило 40 милиона паунда за ремонт. Е, така е, когато строиш с пластмаса. И изглеждаше прекадено масивна за гъсто застроения квартал. Ако беше в парк, щеше да изглежда съвсем различно.
Всъщност, сградите като центъра „Помпиду“ — а Париж е залят от такива — служат само за показ. Представям си как Ричард Роджърс*1 казва: „Ето, сложих всичките тръби отвън. Не заслужавам ли целувка?“ Бих могъл да приема такова нещо, ако се обръщаше някакво внимание и на функционалността. Изглежда никой не се беше замислял за какво точно трябва да служи центъра „Помпиду“ — че трябва да е притегателен център, убежище — защото вътре е претъпкан и обърква. Там няма и следа от усещането за пространство и светлина, от величествения покой на музея „Д’Орсе“. По-скоро напомня универсален магазин в първия ден на голяма разпродажба. Почти няма места за сядане и няма фокус — часовник или нещо такова, където хората да си определят срещи. Сградата няма сърце.
[*1 Ричард Роджърс — Роден в Италия и завършил в Йейл, известен архитект, работил заедно с жена си върху проекта на центъра „Помпиду“. В работата си отхвърля миналото и ентусиазирано се обръща към технологиите на бъдещето и съпровождащата ги естетика. — Бел.ред.]
Отвън не е по-добре. Площадът пред главния вход, откъм улица „Сен Мартен“ е в сянка през най-хубавото време от деня и е наклонен, така че е тъмен, дъждът никога не изсъхва и отново няма къде да се седне. Ако беше направен като амфитеатър, хората щяха да сядат по стъпалата, а сега, ако седнеш, ще се хлъзнеш до дъното.
Нямам нищо против новаторството в архитектурата — много ми харесва стъклената пирамида до Лувъра, както и сградите с големи дупки по средата, до Министерството на отбраната — но не мога да разбера защо архитектите, градостроителите и всички, отговорни за градския живот, изглежда са забравили за какво служат градовете. Те са за хората. Това, струва ми се, че е очевидно, но въпреки това в продължение на половин столетие строим градове, които са за почти всичко друго — коли, учреждения, строители, за хора с пари и дръзки виждания, които обаче отказват да видят градовете от нивото на земята, като места, в които хората трябва да живеят, работят и да се разхождат. Защо трябва да минавам през някакъв си влажен тунел, да се изкачвам и слизам по стълби, за да прекося улицата? Защо колите да имат предимство пред мен? Как може едновременно да сме толкова богати и толкова глупави? Това е проклятието на нашето време — имаме твърде много пари и твърде малко разум. А центърът „Помпиду“ ми прилича на синтез на всичко това, отгоре на всичко от пластмаса.
Една вечер отидох до площада на Републиката и вечерях, носталгично, в едно бистро, наречено „Льо Термометр“. С жена ми прекарахме медения си месец в хотел „Модерн“, от другата страна на улицата (сега, уви, уви, е хотел от веригата „Холидей Ин“) и всяка вечер похапвахме в Термометъра, защото беше евтино, а ние почти нямахме пари. Бях похарчил всичките си спестявания, някъде около 18 паунда, за сватбен костюм — забележителна дреха, с ревери, скроени по опашните плавници на Шевролет от 1957 година, и толкова широки долу панталони, че докато ходех, не се виждаше, че краката ми се движат — и се беше наложило да взема още 12 паунда заем от тъста си, защото, както подчертах, не исках дъщеря му да умре от гладна смърт още през първата седмица на брачния си живот.